Раса ме повика да отида с него до реката. Забелязах, че останалите сабме нарочно изостанаха назад и ни гледаха от разстояние. Реката беше плитка и бърза, с каменисто корито. Раса носеше в една ръка копие за риболов и кош от брезова кора в другата. Без да спира, прегази до един голям, гладък камък, който стърчеше над водата. В продължение на няколко секунди Раса оглежда повърхността на реката, после замахна с копието и набоде малка риба, дълга колкото дланта ми. Внимателно я свали от кукичката, удари главата ѝ в камъка и остави върху него мъртвата риба. После сложи коша на главата си и каза няколко думи на езика на сабме. Очевидно говореше на камъка. Загреба вода с длан, изля я върху него и се поклони три пъти. С извития нож, който всеки сабме носи на колана си, изстърга няколко люспи от рибата. С люспите в ръка се върна в лагера и ги раздаде на главата на всяко семейство. Едва тогава същата приготви мрежите и въдиците си, и пое към реката.
— Камъкът е сиейди — обясни ми Раса, — речният дух. Помолих го за късмет в улова и му обещах, че ще получи по малко от всяка уловена риба. Ще му оставяме дарове в края на всеки ден от престоя ни, и винаги, когато в бъдеще се върнем тук.
— Защо даде люспи само на мъжете? — попитах.
— На лошо е, ако жена приближи речния сиейди. Носи нещастие на сийдата и е опасно за самата жена. Може да увреди бъдещите ѝ деца.
— Но нали видях дъщеря ти с ловците при вудмана. Щом жените могат да ловуват, защо да не могат да ходят и за риба?
— Така е било винаги. Дъщеря ми Алба ходи на лов, защото в преследването я бива колкото, ако ли не и повече от мъжете. Едва успяват да я следват. Алба е бърза и пъргава дори в най-гъстата гора. Винаги е била такава, от малка. Единственият ѝ недостатък е, че много говори. Затова с жена ми я кръстихме на малкото птиче, което през лятото подскача из храстите и никога не престава да повтаря тик-а-тик.
С всяко изречение Раса усилваше желанието ми да остана при самбе, ако те ми позволят. Исках да науча повече за сейдура на Раса и изпълня даденото на Гретир обещание, като споделя начина им на живот. Спомних си запаса от кукички в раницата, донесох ги и до една ги дадох на Раса. Той прие подаръка спокойно, сякаш беше най-естествената постъпка на света.
— Ние сами си правим кукички от дърво или кост. Но металните са далеч по-добри — каза и започна да ги раздава поравно на семействата.
— Всичко ли делите? — попитах учудено.
Той поклати глава.
— Не всичко. Всеки човек и всяко семейство знае кое е тяхно — дрехи, кучета, ножове, котли. При нужда са готови да ти ги заемат иди направо подарят, противното би било себично. Ще оцелеем като сийда, само ако си помагаме един на друг.
— Ами другите сийди? Какво става, ако две племена решат да ловят риба на една река или боазо в една и съща част на гората?
— Всяка сийда си има територия — отговори той. — Членовете ѝ ловуват или ловят риба там от поколения. Ние уважаваме традициите.
— Но ако настане глад и се скарате за някое добро място на реката, ще се биете ли за правото да ловите риба там?
Раса ми се стори леко шокиран.
— Ние никога не се бием. Цялата си енергия влагаме в усилията да открием храна и подслон, да отгледаме здрави децата си и да почитаме предците си. Ако друга сийда гладува и има нужда от дадено място за лов или риболов, те ще ни попитат и ако ни е възможно, ще се съгласим да им го отстъпим, докато нещата при тях започнат да се подобряват. А и земята ни е толкова голяма, че има място за всички.
— За мен е странно — казах. — Там, откъдето идвам, хората се бият, за да защитят правата си. Ако някой съсед реши да си присвои земите ни или чужд човек опита да вземе нещо наше, ние се бием, за да ги прогоним.
— Това за сабме не е необходимо — каза нояде. — Ако някой нападне територията ни, ние се скриваме или побягваме. Изчакваме до зимата, тогава чужденците ще си тръгнат. Знаем, че не са пригодени да живеят тук.
Махна към дрехите, които носех — вълнена риза и широки панталони, дебело пътническо наметало и обувките, които не ми бяха по мярка и от които ми бяха излезли пришки.
— Чужденците се обличат като теб. Толкова знаят. Затова и накарах жена си и Алба да ти ушият по-подходящо за зимата облекло. Досега не са шили толкова големи дрехи, но ще гледат да са готови до няколко дни.