Очите ѝ бяха сиво-сини и аз осъзнах, че се взирам в лицето на Алба. Бях отново на еленовата кожа.
— Върна се от сайвото — каза Раса. — Беше там за кратко, но все пак достатъчно да научиш как да го посетиш пак, ако пожелаеш.
— Приличаше много на нашия свят — казах, — само че беше по-голямо и някак далечно.
— Само така ти се струва. Сайвото е пълно с духове, на мъртвите и на тези, които управляват живота ни. В сравнение с него нашият свят е преходен и крехък. Ние живеем в настоящето, докато сайвото е вечно. Пътуващите из него за миг виждат силите, които ръководят съществуването ни, но само ако тези духове пожелаят да бъдат видени. Ако редовно посещаваш сайвото, те ще те приемат в него и тогава духовете ще ти се разкрият.
— Защо мечката се смееше? — попитах с любопитство.
Алба изведнъж скочи на крака и излезе от палатката. Раса не отговори. Внезапно ми се зави свят и стомахът ми се преобърна. Исках само да легна и отново да затворя очи. Едва се довлякох постелята си. Последното, което помня, бе как Раса ме заметна с еленова кожа.
Сега почти всеки ден валеше, едри снежинки, които се сипеха между дърветата и падаха на земята. Животните смениха лятната си козина и ловците ни ден след ден обхождаха гората и залагаха дървените си капани. Сийдата се премести за последен път. Беше трудоемко — шатрите бяха покрити с два или три слоя кожа и трудно се разглобяваха, а и ни пречеха зимните дрехи. Зимният лагер на сийдата бе откъм закътаната страна на едно било, на завет от бурите. Всяко семейство бе прокопало в меката пръст на хълма убежище, което след това покриваха с дебел покрив от дънери и пръст. Входът към дома на Раса бе прост тунел, през който трябваше да пълзя на четири крака, но вътре въпреки дима от малкия огън, бе учудващо просторно и уютно. Трябваше да си призная, че мисълта да прекарам тук с Алба следващите няколко месеца далеч не изглеждаше зле. Съпругата на Раса вече бе покрила пода с обичайния килим от пресни смърчови клонки и кожи, и бе разделила помещението на малки кабинки със закупени от търговците памучни чаршафи. Беше коренно различно от мизерната землянка, в която умря Гретир. Споделих го с Раса и описах как кръвният ми брат срещна края си след намесата на злата волва.
— Ако кръвният ти брат бе сполетян от това нещастие сред сабме — коментира Раса, — ние веднага щяхме да разберем, че ударът със секирата е нанесъл стаалу. Стаалу може да се преобрази на животно, например елен, и да се остави да бъде заловен и убит. Когато обаче ловецът започне да го дере, стаалу отклонява ножа към костта и ловецът се порязва, а ако е далеч от сийдата, умира от кръвозагуба до трупа на елена. После стаалу си възвръща формата, изпива кръвта и изяжда жертвата си.
Алба, която ни слушаше, презрително изсумтя.
— Ако някога срещна стаалу, ще му дам да се разбере. Това са само приказки, с които да плашат децата.
— Не бъди толкова сигурна, Алба. Ти само се моли да не го срещнеш — измърмори баща ѝ и се обърна към мен: — Стаалу броди из гората. Той е голям и малко глупав и тромав. Сравняваме го с недодяланите търговци, които идват за кожите през пролетта, но апетитите на стаалу са още по-противни. В трудни времена се храни с човешко месо, а понякога отвлича и момичета.
През тази седмица раздадох остатъка от стоките в раницата си. Изгубил бях желание да търгувам със сийдата и изпитвах срам, задето задържам за себе си неща, които можеха да бъдат от полза за племето. Сабме бяха толкова щедри и гостоприемни, че сметнах за свой дълг да им помогна. Като изключим кърпенето на мрежите и примитивната поправка на сечивата, им бях безполезен. Затова дадох раницата на Раса и го помолих да раздаде съдържанието ѝ по свое усмотрение. Запазих единствено огнения рубин — който дадох на Алба като доказателство за любовта си. Тя изпадна във възторг. С часове седеше до огъня и въртеше рубина така, че в него да заискри червеното сияние.
— Вътре танцува дух — казваше тя. — Духът, който те доведе при мен.
Последиците от това, че раздадох всичката си стока бяха обратните на очакванията ми — вместо да се простя с надеждата да се сдобия с пари за пътя до Миклагард, бях просто засипан с кожи. Почти всеки ден някой от ловците оставяше пред землянката на Раса вкочанен от студа хермелин, самур, катерица или полярна лисица. Нямаше как да разбера кой точно ловец е направил жеста. Идваха и си отиваха тихо на ските си. Спираха ги само снежните бури. Тогава цялата сийда изчезваше в подземните си убежища и изчакваше ужасния вятър и шибащ сняг да отминат. После предпазливо се изкопаваха от засипаните със сняг землянки и, като животните, които ловуваха, подушваха въздуха и отново тръгваха на лова.