Естествено ядяхме месото на животните, които деряхме. Някои, особено белките и видрите, бяха зловонни и неприятни на вкус, но катериците и бобрите бяха превъзходни. Остатъкът от месото оставяхме в малките килери, които всяко семейство бе построило до земната си, малка клетка на пръчка или високо на някой камък, извън обсега на животните. Храната не се разваляше в лютия студ. Ако някой изкараше късмет и убиеше елен, складираше на същото място и дървени купи с кръвта му. След часове кръвта ставаше на камък можеше да бъде насечена на късове и използвана при нужда.
Духовете от време на време — и невинаги по негово желание привикваха Раса. Без предупреждение той започваше да се гърчи и трепери, после губеше равновесие и се строполяваше на земята. Ако повикът бе особено настоятелен, по устата му избиваше пяна. Беше ни казал, ако езикът му провисне навън, да пъхаме в устата му парче плат, но да не го будим, защото точно тогава духът му навлиза в сайвото и скоро всичко ще бъде наред. Роднините му бяха свикнали с тези внезапни пристъпи. Нагласяха изпадналия в безсъзнание нояде удобно на земята, с барабана под протегнатата му дясна ръка, в случай че му потрябва в сайвото, след което чакаха да се завърне в нашия свят. Когато това станеше, настроението на Раса зависеше от това, което се е случило по време на отсъствието му. Понякога се връщаше изтощен, сякаш след битка със зли духове. Друг път бе приповдигнат и ни разказваше за великите духове, с които се е срещнал. Ибмал, бога на небето, бе недосегаем и непознаваем, но Раса понякога срещаше Биег-Олбмай, Бога на вятъра, и се биеше с него, за да предотврати някоя тридневна буря. В друг един случай бе помолил бога на лова, дух, който той наричаше Кървавия човек, да изпрати богат улов на ловците от сийдата. Два дни по-късно те проследиха и убиха лос. Боговете и духовете, които почиташе Раса, за мен бяха нови, но думите му привикаха избледнял спомен за духове, много по-стари от старата вяра. Интуитивно усетих, че всички мои богове, Один, Фрей, Тор и другите, са се появили от сайвото на Раса и едва по-късно са приели формите, под които ги познавам аз.
Боливе, богът на слънцето, бе започнал редовно да се показва над южния хоризонт, когато един от съседите ни дойде при входа на землянката на Раса и възбудено извика в тунела. Говореше толкова бързо, че не го разбрах, въпреки че Алба бе отделила много часове да ме научи що-годе на езика си. Раса веднага остави барабана, рисунките по който повтаряше, и стана на крака. Докато се пресягаше за тежкото си наметало от вълча кожа, ми махна да го последвам.
Вън чакаше група от осем ловци. Един сабме каза нещо като „медени лапи“; когато Раса отговори, ловците се пръснаха по землянките, възбудено викайки семействата си.
— Какво става? — попитах Раса.
— Дойде времето да напуснем землянките и да се върнем в шатрите — каза той. — Обикновено го правим много по-късно, но Стареца иска да стане така.
— Стареца? Кой е той?
Раса не ми отговори веднага, а заповяда на жена си и Алба да се приготвят за път. Животът на сабме бе толкова простичък, че цялата сийда бе готова за времето, необходимо на мъжете, жените и децата да натоварят вещите си на леките шейни, да привържат бебетата към гърбовете на майките им, в малки, подплатени с мъх люлки с форма на лодка, и да сложат ските. Не теглех шейна, защото бездруго не ме биваше много със ските, не ми дадоха и раница, защото бях тежък и щях да пропадна през снежната коричка.
Върнахме се в последния ни бивак и пак покрихме стърчащите дървени пръти с три слоя кожи. Всички бяха в приповдигнато настроение, а аз продължавах да се чудя какво точно става.
— Какво има? — попитах Алба. — Защо толкова набързо зарязахме землянките?
— Време е за най-важния лов в годината — отговори ми тя. — Ловът, от който ще зависи бъдещето на сийдата.
— Ти ще ходиш ли?
— Забранено ми е.
— Но ти си най-добрата сред ловците — протестирах. — Няма да се оправят без теб.
— На тях им трябват братя, не сестри — отговори загадъчно тя, докато наместваше последния слой кожи по палатката.