Към обяд водачът ни рязко спря. Огледах се да видя защо, но не видях нищо по-различно. Отвсякъде ни обграждаше гора. Снегът бе натрупал по земята и по клоните. Не чух нищо, само звука от собственото си дишане.
Водачът ни се наведе и развърза ските. Все още стиснал лъка, направи крачка встрани и започна да описва широк кръг, като при всяка стъпка затъваше все по-дълбоко в снега. Останалите чакаха безмълвно. Погледнах с надежда Раса, но той бе затворил очи, устните му мърдаха, сякаш се молеше. Мъжът с лъка продължи да оставя стъпки, докато накрая се върна на изходна позиция. Аз пак опитах да схвана значението на действията му. Всичко се правеше толкова тихо и тържествено, че трябваше да е някакъв ритуал. Огледах кръга от стъпки. Все още не разбирах нищо. Кръгът описваше издатинка, по-малка дори от могила. По липсата на друго обяснение, предположих, че е дом на речен дух. Бяхме дошли да му се поклоним.
Очаквах Раса да отправи песен към духа. Вместо това нояде сваляше, като всички останали, ските си. Последвах примера им. Ръцете ми бяха замръзнали и едва след няколко опита успях да развържа възлите на ремъците. С радост видях, че точно както бе казала Алба, снегът не се задържаше по новите ми обувки. Оставих копието, за да използвам и двете си ръце, и от страх да не изгубя златния пръстен в снега, го набутах по навътре по острието.
Махнах ските и се изправих. Когато се огледах, видях, че другите ловци са се пръснали покрай мен. Раса стоеше леко встрани. Единствен пред мен бе мъжът с лъка, който сега крачеше към средата на описания от стъпките му кръг. Продължаваше да държи лъка, все така без тетивата, в дясната си ръка. Почти в центъра на кръга ловецът направи три или четири стъпки на една страна, после нови пет или шест напред и се извърна към мен. Някакъв инстинкт ме предупреди и накара да стисна по-здраво тежкото копие. Зачудих се дали няма да сложи тетива на лъка и да ме нападне. Вместо това той го вдигна с две ръце и го заби в снега в нозете си. Нищо не се случи. Мъжът повтори ритуала още два или три пъти, след което за моя най-голяма изненада снегът пред него се разтвори и отвътре изскочи нещо огромно. В следващия миг разпознах покрита със сняг ядосана мечка, идваше право срещу нас.
До ден-днешен не знам дали ме спаси естественият ми инстинкт за самосъхранение, или просто следвах инструкциите на Едгар, дадени ми толкова отдавна в английската гора. Нямах време да се обърна и побягна. Снегът щеше да затрудни бягството и мечката щеше да ме настигне и разкъса за миг. Затова останах на място, забих края на грубото копие в снега зад мен и усетих как то удря на твърда, замръзнала пръст. Отръскващата се от снега мечка търчеше към мен. Когато видя изправилата се на пътя ѝ пречка, гневното предупредително ръмжене прерасна в заплашителен рев и животното се изправи на задни крака с готови за удар лапи. Ако бе останала на четири крака нямаше да знам къде да се прицеля с копието. Сега пред мен бе косматия корем, малките очички, които вбесено святкаха насреща ми, отворената уста и розовото небце. Насочих копието към подканващо откритите гърди. Мечката сама се прободе, аз само трябваше да държа здраво дръжката на копието. Когато широкото метално острие навлезе в гърдите му, животното дълбоко и задавено изхриптя, после бавно свали предните си лапи на земята, като клатеше, сякаш изненадано, глава. Краят бе бърз. Около миг мечката гледаше невярващо, но докато се извърне, за да побегне изтръгвайки копието от ръката ми, сабме вече я бяха обградили. Гледах, треперещ от шока, как протичаха и хладнокръвно прободоха звяра в сърцето.
Раса се насочи към проснатия на окървавения сняг труп. Ловците почтително отстъпиха назад, за да му направят място. Нояде се наведе и опипа тялото на мечката. Видях го да се пресяга зад левия ѝ преден крак, до гърдите. След миг се изправи, нададе писклив, протяжен триумфален вик и ни показа какво държи в дясната си ръка — златния пръстен.
Сред ловците настана същински хаос. Имах чувството, че са си изгубили ума. Тези, които носеха клонки по дрехите си, ги изскубаха, притичаха до мечката и започнаха да налагат трупа ѝ. Други кръстосаха ските си над мъртвото животно. Крещяха и пищяха от радост; чух благодарствени и възхваляващи викове, и поздравления. Нареждаха фрази от древната песен, която Раса пя в лагера, но аз все така не разбирах и дума. Когато ловците се изтощиха, Раса коленичи в снега до мечката и тържествено каза на мъртвото животно:
— Благодарим ти за дара. Нека духът ти щастливо броди из сайвото и се прероди отново, освежен и здрав, през пролетта.
Много скоро щеше да се стъмни. Оставихме мъртвото животно и поехме към лагера. Този път, вместо да карат мълчаливо ските си, сабме си подвикваха един на друг, смееха се и се шегуваха и дълго преди да стигнем до дома, предизвестяваха завръщането ни с радостни викове, които отекваха сред дървета.