Никога няма да забравя гледката, която ни посрещна в лагера. Жените бяха напалили буен огън на плоския камък и застанали така че светлината да играе по боядисаните им в червено лица. За миг реших, че се е ляла кръв, после засякох стъпките на танца, приветствените жестове и песента във възхвала на ловните ни умения. Бях изтощен. Исках само да си легна, по възможност с Алба. Но когато се отправих към шатрата ни, Раса ме хвана за рамо и ме отведе към задната ѝ част. Там ме накара да коленича на четири крака и се провра под кожата на шатрата. Вътре заварих Алба да стои, с боядисано лице към мен от другата страна на огнището. Гледаше ме през вдигнат пред окото ѝ пиринчен пръстен. Когато пропълзях, тя се отдръпна и изчезна. Твърде уморен да мисля и за това, се вмъкнах както си бях с дрехите в постелката ни и заспах непробудно.
Раса ме събуди още призори. Нито Алба, нито жена му бяха в палатката.
— Отиваме да донесем Стареца — каза. — Благодаря ти за това, което направи за сийдата. Сега е време да празнуваме.
— Защо му казваш Стареца? — попитах малко сприхаво. — Можеше да ме предупредиш, че отиваме на лов за мечки.
— Наричаме го мечка сега, след като даде за нас живота си — отговори той весело, — но ако го бяхме назовали така преди лова, той можеше да се обиди.
— Но моята сянка в сайвото е мечка. Сигурно не е правилно да убивам роднините му?
— Твоята сянка те спаси. Стареца, който уби, е бил убиван много пъти преди това. Той винаги се завръща, защото иска да се принесе в жертва на сийдата, да ни вдъхне сили. Той е нашият праотец. Затова върнахме златния пръстен под рамото му — там прапрапрадедите ни са открили златната арпа и разбрали, че стоят пред бащата на сийдата.
Върнахме се при мъртвата мечка и с една шейна пренесохме тялото ѝ до лагера. Под зоркия поглед на Раса ловците одраха огромната кожа — животното беше мъжкар в разцвета на силите си, после с извитите си ножове внимателно отделиха месото. Нито една кост не бе счупена, нито дори одраскана от остриетата и всяка част от скелета бе внимателно заделена встрани.
— По-късно — каза Раса — ще погребем целия скелет, до последната кост, за да може при следващото си завръщане Стареца да е също толкова силен и здрав, като тази година.
— Като козите на Тор — казах.
Раса ме изгледа въпросително.
— Тор е богът на моите хора — обясних аз. — Всяка вечер устройва пир с двете кози, които теглят колесницата му през небето — гръмотевиците са шумът от колелата и. Тор заделя костите и кожата и на сутринта двете кози отново са цели. За нещастие негов гост счупил една задна кост, за да стигне до мозъка и оттогава едната накуцва.
Цялата сийда се суетеше покрай мен на пиршеството, продължило три дни, докато не изядохме и последното късче от убитото от мен животно. „Опашка от боазо, меча лапа“, гощаваше ме Раса. Обясни, че ако заделим дори и малко от месото на мъртвото животно, ще обидим саможертвата му.
— Стареца следи снежните бури да не ни убият, да дойде пролетта и се стопи снега. Той вече броди по хълмовете пред нас и призовава тревата и дърветата да растат, а птиците да се върнат.
Съжалявах единствено, че Алба все така отказва да ме приближи.
— Ако дойде в леглото ти, преди да са минали три дни от лова — просвети ме баща ѝ, — няма да има деца. Толкова могъщ е нашият праотец. — Това като че ли обясни странното поведение на Алба. Тя пак се сгуши до рамото ми едва когато Раса надяна муцуната, която одрахме от Стареца, а на третата нощ от пира всеки ловец — в това число и аз — танцува покрай камъка, имитирайки Медените лапи.
Алба ми направи наметало от кожата.
— Ти носиш духа на Стареца, знак, който сам той ти даде — ми каза Раса. — Всеки сабме, дори да е от друго племе, ще го разпознае и ще се отнесе към теб с уважение.
Раса с нетърпение очакваше да продължим с обучението. Когато дните станаха по-дълги, започна да ме извежда в гората и да ми показва камъни със странна форма, дървета, разсечени от светкавица или преведени от вятъра в човешки форми, и скрити дълбоко гората древни дървени статуи. На тия места живеят духове, ми обясни. Веднъж ме отведе при дълъг, нисък камък, пазен от снега от надвисналата над него скала. По сивата му повърхност бяха изписани рисунки. Разпознах символите от магическите барабани на сийдата и други, които виждах за пръв път — китове, лодки и шейни. Имаше и такива, които бяха твърде стари и бледи.
— Кой ги е рисувал? — попитах Раса.