— Анатолий Михайлович Чугунов — започна да докладва Сфинкса. — Въпросният е генерален директор на акционерно дружество от затворен тип „Зареждане — сервис“.
— Какво е това? Яде ли се, пие ли се? — грубо го прекъсна Бичмето.
Както и Капитана, той ценеше професионализма на Сфинкса, но никога не пропускаше възможността да покаже на бившето ченге къде му е мястото. Дори и да беше силна карта, все пак беше момче за всичко. И той трябваше търпеливо да понася господарските прищевки на боса си.
— „Зареждане — сервис“ е мрежа от бензиностанции.
— Мрежа… от колко?
— От две бензиностанции.
— Хм, значи мрежа, казваш…
— Бензиностанциите не са големи — продължи Сфинкса. — Предвижда се строителство на още една. В нашия район.
— Това е добре, че ще е в нашия район. С това трябваше и да започнеш — оживи се Капитана. — Кой му пази гърба?
— Още не съм наясно. Не ми стигна времето. Нали това не е чак толкова важно.
— Не е — съгласи се Капитана. — Но все пак проучи ситуацията.
— Няма проблем.
— Всичко се нареди чудесно. Да не би да е малко — да приватизираш от балъка цял апартамент?
— И още сто-двеста хилядарки в зелено отгоре — не се сдържа и добави Бичмето. — Един вид, за моралните щети. Между другото, какво прави твоят кръщелник?
— За Ник ли питаш? — небрежно попита Капитана.
— Ами да.
— Справя се засега. Казват, че повалил на ринга самия Чапай. Добре размахва юмруците момчето. С една дума, вече се вписа в колектива. Изпратих го в петорката на Витал. Но въпреки всичко все още го понаглеждам.
— Е, разбира се.
Капитана погледна Сфинкса.
— Антонич, искам да изровиш и най-малките подробности за този Чугунов. Трябва да знам всичко за него и тогава ще му организираме един засер.
— Какъв засер?
— Засер-ът е неговата съдба. Освен това името на фирмата му е такова. „Засер“ — съкратено от „Зареждане — сервис“. Схващаш ли?
— Вярно, че излиза „Засер“ — изкиска се Бичмето. — Ще му направим на това говедо един засер.
— Само ние да не се засерем — измърмори под носа си Сфинкса.
— Мълчи, да не ни урочасаш, ясно ли е? — смръщи се Капитана.
С това въпросът за Чугунов временно беше приключен.
Никита се събуди от някакъв страшен шум и патърдия. Чу се звън на бутилки. Някой изруга много долно.
Той се надигна от вонящия матрак. В празната мръсна стая с олющени стени беше тихо. Но за сметка на това в кухнята кипеше бурен живот.
Така си и мислеше. На лекьосаната маса седяха майка му, баща му и още два тъмни субекта — алкохолици в последна фаза. Никита влезе при тях направо по долни гащи и потник.
— О, синко! — Баща му като че ли се зарадва на появата му. — Сядай, ще пийнем, ще побъбрим…
— А и трябва да закусиш — с пиянска любов го погледна майка му.
— С какво? С водка ли? Или това е от домашната?
На масата нямаше нищо друго, освен трилитрова бутилка с леденостудена течност. Никита забеляза с какво настървение четиримата бяха впили поглед в този „източник на живот“.
— Това е благодат, синко…
— Край, свърши се с вашата благодат! — отсече Никита и протегна ръка, за да вземе бутилката.
— Недей! — хвана се за главата баща му.
Бе разбрал какво иска да направи синът му и замалко не изпадна в истерия.
— Добре де, живейте засега — смили се над нещастните алкохолици Никита. — Засега живейте. Скоро ще уредя да влезете в ЛТП. Вече съм говорил по този въпрос с някои хора.
Лечебно-трудовите профилакториуми отдавна вече бяха затворени, но затова пък бяха запазени диспансерите за наркозависими. Лечението там беше лошо, ако е безплатно. Но Никита намери една частна клиника. И в най-близко бъдеще имаше намерение да отскочи до нея. Не трябваше да се бави с лечението на родителите си — положението беше доста тежко.
— Братле, ама за какво им е на родителите ти да влизат в ЛТП? — изгледа го критично алкохоликът с подпухнало лице. — Да не мислиш, че им е зле?
— А теб кой те пита?
Наистина, от какъв зор този боклук се бърка там, където не му е работа!