— Кой те пита тебе, а? — още по-силно ревна Никита и хвана грубо алкохолика за яката, надигайки го от стола.
— Ей, я по-полека! — дръпна се онзи и даже вкара един лакът на Никита, не го удари силно, но все пак…
— Ама ти, мамка му, си бил и нагъл! — разяри се Никита и тъкмо беше вдигнал ръка да го удари с юмрук по лицето, но в последния момент размисли.
Мъжът с достойнство трябва да се бие само със силни противници. А пък този тук… Освен презрение, тази отрепка не можеше да предизвика никакви други чувства. Или може би съжаление.
Не удари алкохолика, а просто грубо го изрита от апартамента. Другият сам стана от масата и мълчаливо последва приятелчето си.
Никита се приближи към родителите си.
— Само още веднъж да видя тук тези изроди… — започна той и изведнъж засече. — Всъщност… има ли смисъл да говоря…
И да говори, и да не говори — все тая, старците му ще продължат да правят това, което са правели и преди. Лоши навици имаха, трябваше някак да се отърват от тях.
Никита се облече и излезе. След около половин час пристигна в кафенето, което Витал беше харесал за своя щабквартира.
Вече му бяха разяснили как стоят нещата в групировката. Капитана ръководеше четири бригади, като всяка от тях се състоеше от по петнадесет момчета. Но в тези бригади бяха биячите, тяхна грижа беше да държат под контрол частниците, да охраняват територията. Освен това имаше още две бойни петорки. Ръководеха ги Витал и Мошеника. И двамата бяха с ранга на бригадири. Бойните петорки бяха елитът на организацията. Те се състояха не от биячи, а от бойци. Това бяха най-важните момчета. Те отговаряха за всякакви „нападения“, срещи, разчистване на сметки, саморазправи и т.н. Никой не бе споменал на Никита, че ще си изцапа ръцете с кръв. Но сигурно и това щеше да се наложи.
Витал наричаше своята банда „шматките“. Някога живеел в Казан, а там от памтивека наричали така уличните банди.
Витал седеше на една маса, на най-почетното място, а до него Вовата жулеше студена бира. Приказваха си за нещо.
Освен тях в кафенето имаше още някакви младежи. Обикновени момчета, облечени с анцузи. Но веднага си личеше, че не са нито биячи, нито бойци, а просто квартални хулигани. Никита забеляза как някои от тях поглеждат с голяма завист към Витал и Вовата. Наистина много им се искаше да седят на една маса с тях като равни. Свободното място при шматките обаче беше заето не от някой от тях, а от Никита. Явно наистина не беше за изхвърляне, след като му е обърнал внимание самият Капитан…
— А, Ник! — забеляза го Витал. — Ела при нас!
Той махна с ръка, канейки го да седне на масата. Впрочем, Никита и без да го канят, пак щеше да седне при тях.
— Защо идваш толкова рано?
Беше единадесет часът сутринта. Мутрите са като совите, техният ден е нощта, а сутрин си отспиват. Следобед правят интензивна тренировка, естествено, ако не трябва да ходят на акция.
— Ами не ми се спи нещо. А и по принцип, искам да поговорим.
— Слушам те.
— Трябва да накажа едно говедо.
Отнякъде се появи една сервитьорка, мило се усмихна и сложи на масата три запотени бутилки истинска баварска бира. Ето това е живот…
— Какво е станало, брато? — веднага се напрегна Вовата.
Мощните му челюсти започнаха да треперят нервно, очите му се наляха с кръв. Не му трябва бира на него, дай му само да се сбие с някого. И колкото по-груб е вариантът на саморазправата, толкова по-добре. Беше истински мутрозавър. Същият като Гирата.
— Приватизираха ми апартамента. По-точно този на родителите ми.
— Аа, ти за това ли — утвърдително кимна Витал — демек, знам за какво става дума, няма смисъл да разказваш. Но нали Никита не му беше разказвал за Чугунов! — Скоро говорихме с Капитана по този въпрос — обясни му Витал. — Изрично ми нареди — без никакви лични инициативи. С една дума, брато, трябва да чакаме, докато Капитана реши какво да правим с това говедо. Така че не бързай.
— Ами аз къде ще живея. Родителите ми живеят не в къща, а в обор.
— Ама нямаш никакви проблеми. Само кажи и ще ти вземем апартамент под наем. От това по-лесно няма.
Витал познаваше кого ли не, имаше връзки на всички нива в района. Чауса, Вовата, Гирата и Никита бяха щатните бойци на звеното му, а освен това той имаше и много нещатни сътрудници. Имаше и момчета за всичко — накъде без тях. Никита за пореден път се убеди в това, извличайки известна полза и за себе си.
В кафенето влезе хлапе на около осемнадесет години — един такъв слабичък, невзрачен. Приближи се до тяхната маса. В очите му се четеше неудържимо желание да угоди на мафиотския авторитет.