— Виталий Борисович — угоднически започна той.
— Ааа, Льошка, ти ли си?
— Аз съм, Виталий Борисович…
— Донесе ли го?
— Ами ето, мама го направи както искахте…
— Дай да видим.
Момчето извади някакъв паспорт със сърп и чук. Витал го взе и го подаде на Никита.
— Е, вече всичко е наред, един вид, вече си легален. Вземи!
Беше паспортът на Никита. Той не си беше мръднал и пръста, за да го получи. Нямаше нужда да кисне пред военния отдел или паспортната служба. Имаше кой да свърши тази работа вместо него — момчетата за всичко на Витал. Само трябваше да се снима и да се подпише в молбата за получаване на паспорт.
— Никита Германович Брат — прочете той и изведнъж се сепна. — Чакайте малко, защо пак са ме записали като Брат? Аз съм Брайт.
Отново бяха направили същата грешка, както и във военната книжка. Те какво, да не са се наговорили случайно?
— Я стига бе, брато! — обади се Вовата. — Фамилията Брат си звучи добре. Даже много добре си звучи.
— Да бе, звучи добре — кимна утвърдително Витал. — Брат, брато, братле… Много си ти е точна фамилията, всеки от нашите хора би ти завидял.
— Точна, казваш — замисли се Никита. — Е, щом е точна, добре тогава… — Той небрежно отпи от леденостудената бутилка бира пред себе си.
— Разхлади се малко, брато, щом така и така си дошъл — каза Витал. Изведнъж гласът му стана сериозен. — Всеки момент Чауса и Гирата трябва да отскочат с колата да ни вземат. Имаме работа.
— Каква работа? — равнодушно попита Никита.
— Ами отвориха тука един магазин за битова техника. Трябва да му видим гърба.
— Става дума за някакъв магазин — дотук всичко е ясно. Но защо трябва да му виждаме гърба? — не разбра Никита.
— Много си зле, копеле — снизходително се подсмихна Вовата. — „Да му видим гърба“ означава да нахълтаме в магазина и да разберем кой му прави гръб.
— А ако никой не му прави гръб, значи ние ще му подложим нашия — кимна проумяващо Никита. — И ще бъде наш.
— Аха, по всички параграфи. Браво на тебе, брато, много бързо схващаш — озъби се Витал. — Бързо ще навлезеш в нещата. Само че има една малка подробност — магазинът може да си има вече гръб. Но той може да не е стабилен. Може да се окажат някакви тъпи нещастници. Тогава ще трябва просто да им подменим гърба. С нашия, то се знае. С една дума, трябва да проучим точно каква е ситуацията. Магазинът не е никак малък, търговската площ е над триста квадрата, голямо нещо. С една дума, може и да стане шашмата.
— Ще се наложи да правим меле, нали? — попита Никита.
— Ник, ти кога влезе в казармата? През деветдесет и първа ли?
— Ами да.
— Значи си чувал за мутрите през този период? За рекета, за нападенията.
— Ами имах едно приятелче, то ме светна по въпроса.
— Личи си. Виж какво, брато, оттогава доста неща се промениха. Преди разчистването на сметки ставаше само с голи ръце. Който надвие, той командва парада. Сега масово се използва оръжие — пищовите, патлаците, пушкалата — както искаш, ги наречи.
— Само в устата си дулото не пъхай и спусъка не натискай — изкиска се подигравателно Вовата.
— Вече се използват оръжия — повтори Витал. — Но ти, Ник, не се притеснявай. Все още отношенията се изясняват и с юмруци. Но за всеки случай си носим и пушкалата.
Носели си пушкалата по време на акции. Но Никита нямаше пистолет. А и не му трябваше. Не искаше да си цапа ръцете с кръв.
— О! Я виж ти кой идва! — проехтя гръмко басът на Вовата, когато в кафенето влезе Чауса.
— Всичко наред ли е? — попита Витал.
— Че как иначе — кимна Чауса.
Той даде по една лапа на всеки и небрежно се пльосна на свободното място на масата.
— Зина, ’айде де, кучко! К’во стана?! — недоволно се провикна той през цялото кафене.
— О, Юрочка, извинявай, не те забелязах!
С изкуствена усмивка на лицето, сервитьорката се стрелна като светкавица към бара и бързо донесе две кутийки бира.
В знак на благодарност Чауса я тупна по пищното дупе.
— Юрочка, може ли така! — направи се на засрамена тя и литна към другите маси.
— Ето така трябва да се държиш с тия, с курвите — неизвестно на кого каза Чауса.
— Стига ти една бира — строго каза Витал и мръдна втората кутийка настрана.