— Брато, само си представи какви мангизи се въртят тук — кимна му Витал.
Към него се приближи едно много слабо момче с бяла риза и черни панталони.
— Какво ще обичате? — услужливо попита той.
Витал даже не го погледна.
— Колко? — попита той, посочвайки с пръст един огромен „Панасоник“.
— Хиляда и двеста долара. Но днес откриваме магазина и имаме промоционални цени.
— Демек, режете глави? — наежи се Вовата и го смаза с поглед.
Онзи чак се сви от страх. Той вече беше разбрал с кого си има работа. Какви, ако не мутри, можеха да бъдат тези четири яки момчета с кожени елечета и с широки анцузи, с ланци — единият със златен, другите — със сребърни. Само Гирата да погледнеш и цяла нощ ще сънуваш кошмари.
— Не ви разбрах — измрънка под носа си момчето.
— Ся, кат’ ти вкарам един, веднага ше разбереш! — озъби му се Гирата.
— Къде е шефът? — също толкова свирепо попита Витал.
— Директора, мамка му, питам, къде е?
— Сега… ще го извикам…
— Не бе, нещастник, води ни при него!
В приемната до кабинета на директора зад компютъра седеше секретарка. Беше симпатично момиче, с големи кравешки очи. Явно са я сложили за украса или за още нещо.
— Сигурен съм, че няма нищо под полата! — високо каза Вовата и я посочи с пръст.
Гирата се изсмя гнусно. Момичето се изчерви и започна бавно да се надига от мястото си.
— Стой мирно, пиленце, да не вземем верно да те оправим набързо — изцвили Гирата.
— Къде е директорът? — попита я Витал.
— Там! — каза тя плахо, сочейки към вратата на кабинета.
— Само че не е сам…
— С кой е, с жена ли?
— С мъж…
— Той какво, да не е педал? — цинично се подсмихна Гирата.
Но никой не обърна внимание на шегата му. Витал отвори вратата и нахълта в кабинета. След него влязоха и другите, включително и Никита.
Директорът — много едър мъж със закръглено лице и приятен външен вид — седеше зад масивно бюро. На кожения диван вляво от него седеше още един мъж. Също с доста представителна външност и с очила.
— Как е, момчета? — небрежно подхвърли Витал и даже намигна на директора, който явно се чувстваше като господар в кабинета си. Ами така си е — у когото е силата, той е господарят.
— С какво мога да ви бъда полезен? — леко се притесни директорът.
— Ами искаме да купим един телевизор от вас…
— Но защо се обръщате към мен, има цял екип от консултанти…
— Дребни риби са тези ваши консултанти. Трябва с вас да говорим. Хубаво да си поговорим.
Без никаква покана, Витал седна в креслото точно срещу директора и се втренчи в него с пронизващия си поглед. Онзи започна да се върти неспокойно на стола.
— Как се казвате? — грубо го попита бригадирът.
— Сергей Давидович.
— Баща ти да не е евреин?
— Не, защо… — обърка се директорът. — Просто така е се е получило…
— Е, хайде, не се прави на ударен. Аз уважавам евреите, не се бъзикам. Евреите са хитри и умни хора. И ти, Сергей Давидович, също не си глупав. Виж какъв лъскав магазин си отворил.
— Търговска зала.
— Още повече че е търговска зала. И не се ли страхувате?
— А от какво да се страхувам?
— Ами представете си, че някаква пияна тумба нахлуе, изпочупи ви витрините, размята телевизорите по земята… А това са си загуби…
— А милицията за какво е?
— Е, милицията — тя, е хм… сила, разбира се… Че к’во, освен на милицията, няма ли на кого да се опрете?
— Нещо не мога да ви разбера…
— Кой друг охранява залата ви?
— Имам група охранители.
— Някакви бивши ченгета ли? Или военни в оставка? Или студенти?
— Вас какво ви засяга това?
— Засяга ме. Пет пари не струва охраната ти. Ами представи си, че те нападне някоя групировка. Какво ще правиш тогава?
— Каква групировка?
— Ами, мутрите.
— Някакви обирджии ли?
Витал разбра, че директорът се прави на ударен, знаеше много добре какво означава „групировка“ и кои са мутрите. А и понятието „рекет“ явно не му беше чуждо.
— Слушай бе! — започна да му свива сармите Витал. — Я вземи да си размърдаш малко сивото вещество в тъпата кратуна, става ли? На кого цакаш да ти пази гърба?
— За рекета ли говорите?
— Аз съм рекетът. Е, чакам отговор.
— Защо трябва да пълня гушата на някого? Имам си охрана. Освен това сотаджиите ме пазят.