Преди да отговори, Витал погледна мъжа, който продължаваше да седи на дивана.
— Драги, ти още ли си тук?
— Дошъл съм по един важен въпрос при Сергей Давидович — притесни се онзи.
— Май не ме разбра, тъпако. Гира, заеми се!
Гирата леко вдигна мъжа от мястото му като перце и го изхвърли навън.
Сега можеха спокойно да довършат разговора си с директора.
— Ще си под моя закрила, разбра ли? Ще ми цакаш двадесет процента от печалбата, а в замяна аз ще отбивам атаките на другите групировки.
— Но аз си имам охрана, сам ще се справя — заинати се директорът.
— Ама че дебил! Е, вече ме ядоса!
Витал скочи от мястото си и така замахна към директора, сякаш всеки момент щеше да го удари, но изглежда, в последния момент размисли. Явно здравият разум надделя у него.
— Така ли? Имаш охрана? Мислиш, че ще се справиш сам? Е, добре, смятай, че съм те нападнал. С една дума, тук наблизо има една градинка. Смятай, че съм ти нарочил среща. След един час ела там с охраната си. Там ще си изясним отношенията. И друго, да знаеш, че черняевската групировка ти е стъпила на врата. Още има време, можеш да проучиш нещата.
— Ще си помисля.
— Ами мисли, мислителю.
— Ами… ако не дойда?
— Искаш да знаеш какво ще ти се случи ли?
— Да.
— Помниш ли стихчето: „Попът имал куче, направо го боготворил; изяло кучето месото, и той взел, че го…“. Нататък го знаеш.
— Ще ме убиете? — ужаси се директорът.
— Какви ги говориш, драги, може ли така? — „учуди се“ Витал, но погледът му говореше друго.
— Ами това е, времето ти започна да тече. Да, между другото и през ум да не ти минава да ни пратиш ченгетата. Ние все някак ще си измием ръцете. Ама ти му мисли, да не ти направят обредно къпане. Да ти говори нещо „дом на покойника“? Е хайде, шефе, довиждане!
Витал се изправи гордо и излезе от кабинета. Никита тръгна след него. Само преди минути беше участвал в изнудване на бизнесмен. Беше силно впечатлен. Но не може да се каже, че беше впечатлен приятно.
Те чакаха в колата на уговореното място. Съвсем наблизо до тях беше паркирал запорожецът с оръжието.
— Да ви кажа, май е време да пращаме Чауса да се прибира. Няма к’во излишно да ни свети тук — каза Витал. — Балъка няма гръб, това е сто процента сигурно. А с неговата охрана не може да ни изплаши. Няма да има среща. Няма кой да се впрегне за тоя нещастник. Сотаджиите и пари да им даваш, няма да се вдигнат срещу мутрите. Не им стиска.
Оказа се прав. Никой не дойде на срещата.
— Вярно, хвана ги шубето — каза Вовата.
— Да тръгваме — нареди му Витал.
И отново се оказаха в кабинета на директора. Онзи, горкичкият, беше пребледнял като платно.
— Какво си побелял като мъртвец бе, балък? — направи презрителна гримаса Витал. — Само недей да ми трепериш, че чак ми е гадно да те гледам! Е, къде ти е уж силната охрана?
— Те не пожелаха… — жално го погледна Сергей Давидович.
— Не пожелали. Ама ти не разбра ли, че нямаш силна охрана, а само сбирщина смотаняци. С една дума, разбра ли сега кой ще ти пази гърба?
— Да… Вие…
— Точно така. Ако някой те притесни, изпращай го при мен, при Витал от Черняево. Разбра ли ме?
— Да.
— Приготви ли мангизите?
— Толкова бързо ли? — още повече се изплаши директорът.
— Ами по принцип вземаме парите за седмица напред. Какво, не те ли устройва?
— Устройва ме… Само че в момента нямам пари. Всички налични средства са пуснати в оборот. За наем на помещението, ремонт, стока. Целият ми персонал работи за сметка на бъдещата печалба.
— Значи нямаш пукната пара… — замислено поклати глава Витал.
— Не.
Директорът се сви на топка — помисли си, че ще го бият.
— Добре де, ще ти влезем в положението. Ние сме сериозни хора, делови, а не някакви нехранимайковци. Ще намина след около седмица. Тогава ще ми платиш за две седмици.
— Добре… Значи, двадесет процента от печалбата, нали така?
— Плюс пет хиляди долара месечно.
— А това пък за какво? — плахо попита Сергей Давидович.
— Утре ще дойдат две черняевски момчета. Наши хора. Петте хиляди месечно са за заплатите им. Свестни момчета са, здравеняци. Ще бъдат постоянно до теб. Ето, сложи ги в приемната при секретарката. Не се притеснявай, няма да я оправят. При нас с тия неща е строго.