XIV
Князът надникнал през стълбата, а вилата му показала децата. Видял Рельо черквицата на островчето. Пред нея седяла девойка като бяла роза. Нито пее, нито си припява, ами скръстила ръце в скута си и повдигнала очи към небето.
На пясъка край черквицата си играело слабичко дете, малкият Ягленчо, а на него имало златно кръстче.
Заиграло се било на пясъка — двори прави и двори разгражда, с малка ръка кула си направил и се радва на своето дело.
Загледал се княз Рельо и нещо много се умислил юнакът. Но вилата нямало за кога да чака князът да мисли и обмисля, затова тихо му продумала:
— Ще повикам девойчето, княже, ще видиш, че не дава пояса! А ти хвани тогава сабята кована, литни, вземи това, което е твое, и се върни при мен в планината. Ще те върна назад през планината, да не ти напакостят моите сестри.
Така говорела вилата и се радвала колко лесно ще погуби Рельо и ще се сдобие с пояса: само да го донесе той от езерото. Ала Рельо слушал и не слушал какво говорела, защото се бил загледал в девойчето.
А вилата тозчас повикала Рутвица:
— Девойче, сестрице, подхвърли ми пояса, ще изнеса и тебе, и брат ти през планината.
Като чула Рутвица това, още повече пребледняла и по-здраво сключила ръцете си. Толкова й било тежко, че едва можела да проговори! Така искала да излезе от планината, сърцето й се пръскало от желание.
Но пак не давала пояса от майка си.
Потекли сълзи по лицето на Рутвица, тихо плаче, през плач отговаря:
— Иди си, вило, и не идвай повече, защото няма да получиш пояса.
Като чул и видял това Рельо, в него се събудила за добро княжеската, благородна кръв.
Дожаляло му за тези две сирачета, които насред страшната Китеж планина сами се гледат и пазят от злини и беди, от смърт и погибел. „Мили боже, княгинята оставила на въоръжена войска и крепостни градове да й пазят княжеството. И то пропаднало. А тези деца са останали сами на света, попаднали между вили и змейове и нито вилите, нито змейовете могат да им отнемат това, което им е предала майка им.“ Променило се Рельовото лице, щом сърцето му се смилило над децата. Променило се и се обърнал към вилата.
Погледнала тя Рельо дали е вдигнал сабя да сече с нея твърдоглавите деца? Ала Рельо вдигнал свойта сабя и с нея на вилата казал:
— Бягай, вило, бягай да те няма! Да не беше ме дотук довела, бих отсякъл русата ти глава. Не съм роден княз, нито тежка сабя съм ковал да погубвам по света сираци!
Уплашила се клетата Поборничка, скокнала и побягнала в планината. А след нея Рельо се провикнал:
— Иди викай вили и зли сили, не се плаши юнакът княз Рельо!
Когато вилата побягнала в планината, Рельо минал през браздата право при децата на острова.
Как се развеселила Рутвица, като видяла, че към тях, иде човек и мило ги гледа! Скочила тя, разтворила ръце, както птицата разперва крила, като я хванеш в ръце и я пуснеш.
Друго не можела да си помисли Рутвица, освен че Рельо е дошъл да ги спаси от планината! Изтичала при Ягленчо, взела го на ръце и двамата дошли при Рельо по мостчето, което неговите малки ръчици били изплели от камъш.
XV
Силен юнак бил Рельо, чудно му било с децата да разговаря. Но на децата не им било чудно да разговарят с юнак, защото сърцето им към всичко било благосклонно и отворено.
Ягленчо хванал Рельо за ръка, огледал му сабята кована. От него била дважди по-голяма! Повдигнал Ягленчо ръчица, цял се изпънал и едва достигнал с ръка дръжката на сабята. Гледал Рельо, никога дотогава не бил виждал толкова малка ръка край своята ръка. Намерил се в голяма беля, забравил и пояс, и кръстче, само мислел: „Какво ли да говоря с тези слабички сирачета? Малки са, глупавички са и нищо не знаят.“
Но в това време Рутвица го запитала:
— Как ще излезем от планината, господарю?
„Умно е това момиче — помислил си Рельо, — ето аз стоя и се чудя колко са глупавички и малки, а не мисля, че трябва да излезем от планината!“
Тогава той се сетил какво му била обадила вилата за свещта и кандилото.
И казал на Рутвица:
— Слушай, девойче! Вилата си отиде, ще извика сестрите си на помощ. Аз ще вървя пред тях в планината. Ако е речено, ще ги надвия, ще се върна за вас на езерото и ще ви изведа от планината. Ако ли пък вилите ме надвият, ако загина в планината, тогава накладете огън непален, запалете свещта и кандилото и ще минете през планината като през черква.
Като чула това, Рутвица се натъжила много и казала на княз Рельо:
— Не прави така, господарю, какво ще правим ние, бедните сирачета, ако загинеш в планината? Едва си дошъл да ни защищаваш, а сега веднага да загинеш и да ни оставиш сами на света, какво ще правим ние! Ами хайде да стъкнем огъня, да запалим свещта и кандилото и ти, господарю, ела с нас през планината.