Букач гнездял в планината на мочурището — и то точно до браздата, с която било заобиколено свещеното езеро. Дори той, птица буйна, не смеел да мине през браздата на езерото, но тук, на междата, го били настанили проклетниците, за да пречи с шумотевицата си на тишината на езерото.
— Букаче, братко мили! — рекла Поборничката на Букач. — По пътя върви дете. Спри го с шумотевицата си тук на браздата да не ми побегне през нея на езерото. Аз отивам за Огнения змей.
Така рекла тя и полетяла като стрела през планината за Огнения змей, който спял в клисурата.
А Букач само чакал да му кажат да вика, защото бил много горд със силата на гласа си.
Вече настъпвал мрак и било вечер. Ягленчо приближавал все повече към браздата, а през нея се виждало езерото и на него — бялата черквица.
— Ето ме накрай света, само да премина онази бразда — мислел си Ягленчо.
Но отведнъж по планината се чул такъв страшен вик, че клоните се люлеели и листата по дърветата се обръщали, а скалите и клисурите ехтели до най-дълбоките бездни. Букач ревял.
Ревял страшно, можел да се уплаши и сам Скендер бег силни, защото Скендер бег помнел рева на турските топове.
Но някакъв си Ягленчо, комуто никой досега даже не бил викнал от яд или от злоба, не могъл да се уплаши.
Чува Ягленчо, че нещо бучи, та гората се люлее, а той отива все по-близко да види какво е това голямо нещо. Като отива, що да види — това било птица, не по-голяма от кокошка!
Мушне птицата клюна си в мочура, после повдигне глава и надува врат като мех, та реве, мили боже, така, че ръкавите на Ягленчо треперят. Харесало му това чудо, та седнал да погледа отблизо как реве Букач.
Седнал Ягленчо точно под браздата пред Букач и поглежда под врата му (защото било тъмно) да види по-добре как си напъва врата.
Ако бил по-хитър Ягленчо, нямало да остане точно под браздата в планината, дето всички зли духове можели да му напакостят, ами щял да прекрачи крачка през браздата да се спаси там, където злите духове не смеят да минат.
Но бил глупавичък малкият Ягленчо и можел да загине още тук, където спасението му било пред очите.
И така, Ягленчо се забавил покрай Букач.
Забавил се, излъгал се.
Докато той се маел така, Поборничката събудила Огнения змей, дето спял в клисурата.
Събудила го и го води по пътя в планината. Иде страшен Змеят огненосец, сипе огън от двете си ноздри, мята пътем ели и борове — тесен му е пътят в планината.
Защо не тичаш, малки Ягленчо! Само скокни през онази бразда, и си спасен за радост и здраве!
Но Ягленчо хич не мислел да побегне, а си стоял кротко под браздата и като съгледал как през нощния мрак се вдига пламъкът на Змея, той си помислил: „Какво ли свети така хубаво в планината?“
Издига се един огън, ще подпали Ягленчо, а той, глупавичкото дете, още гледа мило и се чуди: „Какво свети толкова красиво?“
Съгледала вилата Ягленчо и говори на Змей огненосец:
— Ей детето, Змейо огненосец! Приготви си най-лютия огън.
Задъхал се тежкият Змей, докато изкачвал пътя в планината.
— Чакай, сестро, дъх да си поема — отговаря Змеят огненосец.
Вдъхнал Змеят до два, до три пъти.
Ала тука Змеят се измамил!
Както си е тежко-тежко вдъхнал, така духнал вятър в планината. Духнал вятър, прехвърлил Ягленчо през браздата, чак при езерото!
Писнала Поборничката, паднала на земята, завила се в черните си крила и плаче като люта година.
Дими бесният Змей, сипе огън като десет пещи опалени. Но и огънят не можел да мине през браздата, защото щом дойдел до браздата, се издигал в небето под облаците и се удрял сякаш в мраморни скали.
Хвърчат, сипят се искри и пламъци, връщат се над Китеж планина — половината планина Змеят запалил, но изпуснал малкия Ягленчо!
Когато вятърът прехвърлил Ягленчо, той се засмял, че е полетял така бързо. Засмял се веднъж, засмял се два пъти.
X
А на езерото седяла Рутвица.
Било вечер, но Рутвица не могла да заспи от шума и данданията по планината, дето мътели тишината на езерото. Чула Рутвица как ругае и пищи вилата и как ръмжи Медунка. Чула как дими Змеят из клисурата и гледала как сипе огън из планината.
И сега гледала горещия пламък, който лижел небето под облаците.
Но тогава чула нещо, мили боже, що ли чула тя? Някой се засмял като сребърно звънче. Забило сърцето на Рутвица.
Пак се засмяло онова гласче.
Не могла да се сдържи Рутвица, викнала от острова:
— Кой се смее в планината? — мило попитала тя, но цялата тръпнела — кой ли ще й отговори?
— Кой ме вика от острова? — отговорил малкият Ягленчо.
Познала Рутвица Ягленчовото бъбрене.