— Ща — викнал просякът Рельо, — а ти лежи тук и почивай вместо мене! — Казал това и рипнал към господинчото, хванал го за коня и го блъснал с него в дървото така, че онзи останал да лежи мъртъв.
А просякът Рельо полетял гневен при майка си, та й викнал:
— Майко нещастна, дето си ме просяк родила, да ме пращат да им търся из прахоляка шпората!
Рельо се бил целият преобразил от гняв, говорейки така.
Гледала майката сина си, много се нажалила. Виждала, че синът и ще си загуби спокойствието, тъй като трябва да му каже това, което криела досега.
— Не си просяк, сине мой — проговорила княгинята, — ами си злочест принц! — Разказала на Рельо всичко, което се случило с нея и с него.
Слушал Рельо, очите му пламнали от някакъв огън, а пестниците му се свивали от яд, та запитал:
— Майко, нима нищо не е останало от нашето княжество?
— Нищо не остана, сине, освен едно кръстче на червена връв и един златен пояс — отговорила майка му.
Като чул това, Рельо викнал:
— Отивам, майко, ще донеса пояса и кръстчето, където и да са! Трижди ще ми заякне княжеската кръв, като ги гледам!
А после запитал:
— Къде си оставила, майко, пояса и кръстчето? Дали си ги оставила на първия военачалник да ги пази той и твоята голяма войска?
— Не съм, сине, и добре, че не съм, защото и първият военачалник, и голямата моя войска се подчиниха на неприятеля, ядат и пият с него и разсипват моето княжество — отвърнала княгинята.
— Да не си ги оставила на дъното на твоята крепост, в седмото подземие, под седем ключа?
— Не съм, сине, и по-добре, че не съм, защото неприятелят влезе в моята крепост, отвори я и разби вътрешността й, претърси ми деветте подземия и нахрани конете си с бисерите от моята хазна — отвърнала княгинята.
— А къде си оставила златния пояс и кръстчето на червена връв? — попитал Рельо и очите му мятали искри.
— Оставих ги при една млада овчарка, в плетена колиба, където няма ни ключ, ни сандък. Иди, сине, може да ги намериш там.
Не му се вярвало на Рельо, че поясът и кръстчето са в плетената колибка, след като дори в деветото подземие на крепостта не могли да се запазят бисерите на знатната княгиня.
Но все повече кипвала на зло гордата и неудържима княжеска кръв на Рельо и той казал на майка си със силен глас:
— Хайде, майко, остани си със сбогом! Ще намеря кръстчето и пояса, където ще да са, и нека не се шегува онзи, който няма да иска да ми ги даде! Ще ти донеса и пояса, и кръстчето, кълна се в княжеската си кръв!
Така рекъл княз Рельо, грабнал острието от косата, изковал го на тежък меч и се втурнал по света да търси своята родина. Под краката му земята кънтяла, такава била крачката му, косата му се веела на вятъра, понеже се устремявала напред, а смъртоносната му сабя блестяла на слънцето, като че била излята от огън.
XIII
Вървял така Рельо, що е умора не знаел. Денем ходи, нощем не почива, отдръпва се от пътя му мало и голямо.
Далече бил от Китеж планина, но Рельо лесно научавал пътя, защото Китеж планина била известна и през седем царства със своите страхотии.
На Ивановден се простил с майка си, на Петровден стигнал под планината.
Като стигнал под планината, заразпитвал за плетената колибка, за овчарката Милойка и за златния пояс и кръстчето.
— Ето я колибата в долината. Милойка я погребахме на млада неделя4, а поясът и кръстчето са у децата. Децата ги подмамиха вилите в Китеж планина — отвърнали хората.
Страшен гняв обхванал Рельо, като чул, че кръстчето и поясът му са отнесени в Китеж планина. Не знаел дали да полети по-напред в планината, или по-напред да разбере за крепостта, за която го мъчело най-голямо желание.
— А къде е крепостта на благородната княгиня? — викнал тогава Рельо.
— Ето, я, до нея има един ден път — отвърнали хората.
— А какво става в крепостта? — попитал Рельо и сабята му играела непрекъснато в ръцете. — Кажете всичко, което знаете!
— Никой от нас не е бил в крепостта, защото господарите й са коравосърдечни. Поставили са около нея люти чакали и неми стражи. Нито можем да се промъкнем край чакалите, нито знаем как да се помолим на стражите — отвърнали хората. — А в крепостта нагиздени господа пият руйно вино в двореца, бият сребърни тамбури и се целят със златни ябълки на килими, със свила везани. А на трема двеста работници изрязват сърца от седеф, изработват господарски мишени. Когато господарите голям пир уреждат, с диаманти пушките си пълнят и се целят в седефени сърца.
Така говорели хората, а на Рельо му притъмняло пред очите от страшен гняв, като слушал как безжалостно се пилее богатството от подземията на неговата майка.