Тези мисли й се сториха странни, плашещи. Зарадва се, когато Еван каза:
— Къде е Макс? Аз ще му съобщя за Джина.
— Легна си, защото е настинал. Може да почакаш до сутринта. Какво е това?
Еван й подаде писмо, адресирано на ръка. Тя разкъса плика.
— От Райън. Бебето се е родило един месец по-рано, но е добре, както и тя. Два килограма и осемстотин грама. Кръстили са го Джейсън Уилям Дженър.
— Поздравления, вече си нана.
— Какво съм?
— Баба — отговори той и я целуна по бузата.
Тя се притисна към него безстрастно, поради внезапната нужда да изпита простото удоволствие от допир с човек. Еван миришеше на мокра вълна и някакъв свеж, ментов лосион. Той я потупа по гърба.
— Какво е това сега?
— Съжалявам, аз…
— Недей да съжаляваш — каза той и я притискаше към себе си, докато тя пожела да се отдръпне.
— Мисля, че ще напиша писмо до родителите на Джина.
— Да, това ще е добре.
— Искам те да разберат… — Да разберат какво? Че понякога човек губи детето си и причините невинаги са логични. Но в случая причината беше логична, нали? Джина умря, защото беше на борда на Мисията, умря в резултат на работата, която вършеше, а в момента това беше най-важната работа в целия свят.
Изведнъж в главата й изникна спомен за петнайсетгодишния Ноа, който й крещи: „Ти никога не си вкъщи. Интересуваш се само от работата си!”, а тя, като толкова много други измъчени родители, му крещи в отговор: „Ако не беше работата ми, всички щяхме да гладуваме!”
Но когато децата й пораснаха и тя можеше да работи колкото иска или колкото трябва, те ужасно й липсваха. Липсваше й забързаният шофьорски график — Трябва да бъда при Дженифър в осем! и Футболните тренировки се преместиха с един час напред в събота! Липсваха й тяхната електроника, мобилните телефони, айподове и таблети, включени във всички контакти на старата къща, които все не достигаха. Липсваше й пъстроцветното им пране в мазето, червените футболни фланели на Райън и белите джинси на Елизабет, катастрофално боядисани в розово, жълто-черното костюмче на бръмбар за участието на Ноа в пиесата от втори клас. Всичко си е отишло. Когато децата са малки, се тревожиш, че могат да умрат и да ги изгубиш, а после порастват и накрая и без това губиш децата, които те са били.
Мариан подръпна кожата на лицето си и се подготви да пише на родителите на Джина.
НОА
Те сега бяха трима. Ноа Дженър, Джаки Йънг, Оливър Пардо. Но само Ноа се подлагаше на промяната.
Този следобед се бяха излегнали в Светската градина на Мисията, където таванът като че ли беше отворен към извънземното небе. Странната оранжева топка, по-голяма от Сол, но все пак излъчваща по-малко светлина, пръскаше мъгливи лъчи над тримата земни. Растенията в градината бяха с тъмни цветове („За да събират колкото е възможно повече светлина”, беше казал Мийхао;), сочни тъмнозелени листа, борчета и аспарагуси. Вода се стичаше по камъни или се спускаше от високо на тънки струйки. Топлината проникваше в Ноа през енергийния щит и той се чувстваше лек на земята с по-ниска гравитация. Някакво цвете наблизо излъчваше странен, силен, омайващ аромат, разнасян от лекия бриз.
Джаки, енергична и изключително интелигентна магистрантка, беше избрала да се премести в извънземната част на Мисията, за да провежда научно изследване. Тя откровено каза и на земните, и на денебците, че няма намерение да остане и ще си отиде, щом събере уникалните данни за денебската култура, с които да осигури академичната си кариера. Смит й отговори, че няма проблем, че тя е от клана и е добре дошла да остане колкото желае. Ноа се чудеше как мисли да прави академична кариера, след като споровият облак удари Земята.
Оливър Пардо щеше да получи ролята на гийк от всеки кастинг режисьор без въображение. Той беше дебел, с добри компютърни умения, фен на супергероите. Цитираше неизвестни научнофантастични романи отпреди шейсет години и постоянно рисуваше картини на момичета в невероятни костюми, убиващи дракони или ледени гиганти. Несръчен в общуването, той все пак беше мил и добродушен, а Ноа предпочиташе неговата компания пред тази на Джаки, която задаваше прекалено много въпроси.
— Защо? — попита тя.
— Защо какво? — отвърна Ноа, макар че много добре знаеше какво има предвид тя. Той се отпусна назад върху удобния мъх и затвори очи.
— Защо се подлагаш на този мъчителен режим с инжекции, само и само да свалиш енергийния щит?