— Не са инжекции — каза Ноа. Каквото и да правеха денебците с него, то ставаше с помощта на лепенки, когато беше без енергийния си щит и в изолационна камера. Това се случваше веднъж седмично от известно време насам. След терапията му се гадеше и му се виеше свят, а понякога имаше и диария, но винаги беше приповдигнат. Оставаше му още само един сеанс.
— Инжекции или каквото и да са, защо го правиш? — попита Джаки.
Оливър вдигна глава от рисунката си на варварско момиче, което язди лъв.
— Не е ли очевидно?
— За мен не е — отговори Джаки.
— Ноа иска да стане извънземен — каза Оливър.
— Не — каза Ноа. — Аз бях извънземен. Сега ставам… не такъв.
Изпълненият със съжаление поглед на Джаки казваше: Ти трябва да се лекуваш. Оливър защрихова гривата на лъва. Ноа се зачуди защо сред всички земни хора от митохондриален L7 хаплотип му се бяха паднали тези двамата. Той стана и каза:
— Отивам да уча.
— Бих искала да говоря така свободно светски като теб — каза Джаки. — Щеше много да ми помогне в работата.
Ами тогава, учи. Но Ноа знаеше, че тя няма да учи, поне не като него. Тя искаше бързо да събере шокиращи данни, а не… каквото искаше той.
Да стане извънземен. Оливър беше по-точен, отколкото повърхностния отговор на Ноа. От друга страна, Ноа също беше прав, макар това да беше нещо, което не можеше да обясни на никой друг, най-малко от всички на майка си. Която трябваше да посети тази сутрин, защото тя не можеше да дойде при него.
Ноа изведнъж установи, че няма да отиде на срещата. Макар да потръпваше при мисълта, че ще причини болка на Мариан, той нямаше да излезе от сектор Свят на Мисията. Нито сега, нито когато и да е. Не можеше да си обясни това чувство, което беше толкова силно, че сякаш изпълваше цялото му същество, както кислородът в кръвта. Но трябваше да остане тук, където принадлежеше. Нерационално чувство, но — както би казал Еван — то беше факт, няма защо да се хленчи, поне имаше промяна, няма какво да се говори повече.
Никога не беше харесвал Еван.
В стаята си Ноа взе писалка и хартия, за да отговори на майка си.
Мила мамо… Знам, не трябваше да се видим тази сутрин, но…
Мила мамо… Искаше ми се да се видим, както бяхме планирали, но…
Мила мамо… Трябва да отложим днешната си среща, защото посланик Смит ме помоли този следобед да…
Ноа дръпна кожата на лицето си, осъзна, че това беше маниер на майка му, и спря. Погледна с копнеж малките кубчета, които съдържаха езиковите му уроци. Докато кубът говореше на светски, холограмни фигури в кубовете разиграваха значението. Ноа повтаряше всяка фраза, а кубът го поправяше, докато постигне правилното произношение.
„Моите двама братя живеят с майка ми и мен в това жилище”, казваше на светски в холограмно кубче едно усмихнато момиче. Две момчета, едното по-малко от нея, а другото доста по-голямо, се появиха до момичето и зад тях застана възрастна жена. Те четиримата много си приличаха, а зад тях проблясваше купол.
„Моите двама братя живеят с майка ми и мен в това жилище”, повтаряше Ноа. Светските глаголни времена бяха трудни; глаголите бяха думи за неща, които не само се променяха, но се променяха без говорещият да може да направи кой знае какво по въпроса. Майката можеше да умре. Семейството можеше да бъде избрано за космическа колония. Големият брат можеше да се ожени и да се премести да живее при семейството на жена си.
Понякога нещата можеха да бъдат извън твоя контрол и да нямаш избор.
Мила мамо — не мога да дойда. Извинявай. Обичам те. Ноа.
МАРИАН
Работата — работата на всички — не вървеше добре.
Привидно напредваше с изумителен темп, но Мариан — и всички останали — знаеха, че това е илюзия. Тя седеше в голямата зала, за да слуша месечния отчет, Еван беше до нея. Този път не присъстваше нито един денебец — защо? Тя слушаше как Терънс Манинг изрежда нещата, които при всички други обстоятелства биха били невероятно бързо постигнат триумф.
— Успяхме да изолираме вируса — каза Манинг, — но не и да го отгледаме ин витро. След изолирането го намножихме с обичайните полимеразни процеси.
Определена беше секвенцията на вируса и — само преди няколко дни! — беше заснет с електромикрография, което, както повечето от вас знаят, понякога е фантастично трудно. Ето го.
На стената зад Манинг се появи графика: размазани концентрични кръгове, които се преливаха един в друг в различни нюанси на сивото. Манинг прокара ръка по главата си, която сега беше напълно плешива. Дали си беше обръснал последните три кичура, попита се неуместно Мариан. Или те просто бяха опадали от стреса?