— Трябва да говоря с посланик Смит — каза тя. — Как да направя това?
— Искаш ли аз да ти го уредя?
— Да, моля те. За днес.
Той не спомена за натрупаните проби в лабораторията. Никой не беше заел мястото на Джина. Тъй като родословните дървета на хаплогрупа L7 бяха проследени по матрилинейна линия, все повече и повече хора от „клана” на Смит идваха на Мисията. Мариан подозираше, че те се надяваха да получат убежище или да бъдат транспортирани някъде, когато споровият облак удари. Тя също така подозираше, че хората бяха прави. Денебците… държаха на семейните връзки не по-малко от нея, която щеше да рискува живота си, за да види Райън, Кони и бебето.
Е, добре.
Хеликоптерът я взе направо от широката площадка пред Мисията (значи това е било предназначението й). Когато за последен път Мариан беше навън, есента беше към края си. Сега беше пролет, неохотна северна пролет с лалета и късна слана, цъфнали череши и крякащи жаби. Градчето във Вермонт, където живееха родителите на Кони и където Райън беше преместил семейството си за безопасност, беше на двайсетина мили от канадската граница. Къщата беше приятна тухлена постройка в псевдоколониален стил и се намираше насред голи полета. Мариан отбеляза, но не коментира, телената ограда с бодливи връхчета около малкия имот, стикерите за електронно наблюдение на входната врата и огромния доберман, който Райън държеше за нашийника. Той бързо се беше прибрал вкъщи от теренната си работа, когато му беше съобщила по телефона, че ще дойде.
— Мамо! Добре дошла!
— Толкова се радваме, че дойде, Мариан — каза сърдечно Кони. — Макар и да подозирам, че не нас идваш да видиш! — засмя се тя и й подаде увития в пелени пакет.
Бебето спеше. Светлокафяв мъх по темето, копринена кожа с розов оттенък, нацупени устнички, смучещи нещо в бебешкия си сън. Толкова много приличаше на Райън, че от очите на Мариан бликнаха сълзи. Моментално ги сподави: никаква тъга, нито носталгична, нито катастрофична, нямаше да развали случая.
— Красив е — каза тя неадекватно.
— Да! — Кони не беше от онези майки, които се чувстваха длъжни да отричат хвалбите за детето им.
Мариан държеше спящото бебе, докато донесоха кафето. Родителите на Кони бяха заминали да помагат на сестра й, чийто съпруг наскоро я беше напуснал, а тригодишното й дете беше болно. За това се спомена съвсем бегло. Кони поддържаше разговора на повърхностно ниво, като бъбреше с приятния си глас за Джейсън, за лудориите на кучето, за времето. Мариан последва нейния пример, като запази за себе си мисълта, че никога не беше чувала Кони да говори за нещо друго, освен за леки и жизнерадостни събития. Сигурно имаше и по-сложни изживявания, но не говореше за тях пред свекърва си. Райън не каза почти нищо, пиеше си кафето и слушаше жена си.
— Но аз просто монополизирах разговора! Разкажи ни за живота на Мисията. Сигурно е много интересно!
Райън насочи поглед към Мариан.
Тя изтълкува погледа му като молба да се придържа към повърхностния тон. Райън се грижеше за Кони като за красиво котенце. Дали нарочно беше избрал напълно противоположна на майка си жена, защото Мариан винаги беше поставяла работата си на първо място, в центъра на всичко? Дали Райън й се сърдеше за това също като Ноа?
Като отхвърли настрана тези тревожни мисли, тя весело заговори за извънземните. Кони я помоли да ги опише, да опише дрехите им и живота там. Имаше ли отделна стая? Беше ли успяла да си я подреди? Къде се хранеха хората?
— Ние всички сме хора, земни и извънземни — отговори Мариан.
— Разбира се — каза Кони с блестяща усмивка. — Храната добра ли е?
Говореше и говореше, но нито веднъж не попита за работата й. Нито за споровия облак, нито за напредъка по създаването на ваксина, нищо, което да посочва размера и ужаса на наближаващото бедствие. Райън наистина я разпита за Мисията, но само любезни въпроси за най-несъществените й страни: колко е голяма, какво е разположението вътре, какво е ежедневието. Безопасни теми.
Точно преди да я обземе чувство за нереалност, телефонът на Райън иззвъня и силният звън събуди бебето, което веднага повърна върху Мариан.
— О, съжалявам — каза Кони. — Ето, дай го на мен!
Райън направи някакви извинителни жестове, отиде с телефона си в кухнята и затвори вратата. Кони взе кутия с мокри кърпички и започна да чисти лицето на Джейсън.