Д-р Джулия Неймчек и д-р Тревър Лойд. И двамата млади, здрави и заразили себе си със спорите на болестта. Те се движеха из лаборатория НББ-4 в пълни космически костюми, дишаха през тръби, включени в системата за въздухоподаване на тавана. Без съмнение енергийните костюми на денебците биха били по-подходящи за този вид работа, но те не бяха достъпни за земните хора.
— Кога? — попита Мариан и игра с деветка каро.
— Преди три дни — отговори лекарят, чието име Мариан не чу добре.
Споровата болест (името целенасочено беше прозаично, неутрално) се беше проявила при мишките след три дни. Мариан не беше лекар, но можеше да разчита жизнени показатели. Нито Неймчек, нито Лойд, които енергично работеха в космическите си костюми, показваха и най-малки признаци на заразяване. Това всъщност беше третият път, когато двамата се опитваха да се заразят чрез вдишване на спори. Всеки опит беше предшестван от седмици на подготовка. Но във всички случаи не се случи нищо и никой не знаеше защо.
Лекари, които експериментират върху себе си, не са нещо непознато в изследователската медицина. Едуард Дженър беше заразил себе си — и осемгодишния син на градинаря си — с кравешка шарка, за да създаде ваксина срещу едрата шарка. Джеси Уилям Лейзиър се беше заразил с жълта треска от комари, с цел да докаже, че комарите наистина са пренасящият вектор. Хулио Барера се беше заразил с аржентинската хеморагична треска; Бари Маршал беше изпил разтвор от Н. pylori, за да докаже, че бактерията причинява пептична язва; Прадип Сет се беше инжектирал с експериментална ваксина за ХИВ.
Мариан разбираше причините за привидната секретност на експеримента. Вестниците, които идваха с пощата, бяха пълни със зловещи описания на опитите върху хора, които се извършваха на борда на Мисията. Журналистите озаряваха страниците си със заглавия като: „Гьобелс”, „Опити с гватемалски сифилис”, „Японски отряд 731”. И това бяха журналистите в големите вестници. От таблоидите и местните издания буквално се стичаше кръв и изпадаха човешки органи. Онлайн източниците на новини бяха още по-долни, ако това беше възможно. Никой от тези „журналисти” нямаше да повярва, че докторите Неймчек и Лойд се опитваха да се самозаразят със споровата болест, и то без знанието на извънземните.
Всъщност Мариан също не вярваше на това. Денебците бяха прекалено интелигентни, прекалено напреднали технологично, прекалено внимателни. Те сигурно знаеха за провеждането на този експеримент. Сигурно го позволяваха. Колкото и добронамерена и миролюбива да беше тяхната култура, те все пак бяха хора. И чрез ненамеса си осигуряваха алиби срещу евентуални обвинения.
— Ваш ред е, доктор Дженър — каза Сейд Шарма, един много изискан микробиолог от Мумбай. Единствен той от играчите носеше костюм.
— Ах, извинете — отвърна Мариан. — Какво беше коз?
— Пики — отговори Еван, нейният партньор. — Недей пак да цакаш асото ми.
— Да не се говори на масата — каза Шарма.
Мариан погледна ръката, която беше прибрала, опитвайки се да се сети какво е минало дотук. Тя не играеше добре карти. А и без това нямаше какво да се гледа. Еван щеше да й съобщи резултатите, ако имаше такива, от тайните експерименти. Възможно беше също така двамата учени да не се бяха заразили — нито този път, нито предишните два пъти. Възможно беше патогенът да е мутирал, или просто да не е подействал на точно тези двама души, или да е бил вкаран с неправилен вектор. Стъбинс Фърт, въпреки героичните си действия и издевателства върху себе си, не беше успял да се зарази от жълта треска, защото никога не беше разбрал как се предава тя. Изследването на патогените продължаваше да бъде отчасти изкуство и отчасти късмет.
— Фолд — каза тя, но в същия миг съобрази, че „фолд” е термин от покера, а не от юкър. — Много съм изморена.
— Отидете да спите, доктор Дженър — каза Сейд Шарма. Мариан го погледна с благодарност, която той не видя, защото се мръщеше на картите си. Тръгна си.
Чак когато стигна до дългия коридор, който водеше към лабораториите, вратата се отвори и офицерът от охраната тръгна по него забързано, с изкривено от силна емоция лице. Сърцето й спря. Какво ново бедствие сега?
— Станало ли е нещо… — но преди да довърши въпроса си, той я отмина и се втурна напред.
Мариан се поколеба. Да го последва, за да чуе новините, или да чака, докато…
Лабораторията се взриви.
Вълната събори Мариан на пода. Стените около нея, здравите, но тънки като мембрана стени, предпочитани от денебците, се разцепиха. Хора пищяха, сирени виеха, пулсираща болка премина през главата на Мариан като черно, лепкаво цунами.