— Мариан! Чуваш ли ме?
— Не — отговори Мариан. — Трябва да говоря с посланик Смит.
— Чакай, не може просто така да…
Мариан беше започнала да става от леглото, което беше глупаво, защото и без това не можеше да излезе от карантинното помещение. Една фигура се появи от другата страна на стъклената преграда, зад д-р Потър. Докторката, следвайки погледа на Мариан, се обърна и ахна.
Ноа се приближи до стъклото. Енергийният щит проблясваше около него. Под щита носеше дълга туника като на Смит. Преди бледата му кожа сега блестеше с меден цвят под черната коса. Но най-изумителни бяха очите му: хем бяха очите на Ноа, хем не бяха. По-големи, променени, така че да махнат голяма част от кожата и да открият колкото може повече от бялата им част. В голямата, извънземна бяла част, ирисите му си оставаха същия цвят като нейните, неизвънземно светло сиво със златни пръски.
— Мамо — каза той нежно. — Добре ли си?
— Ноа…
— Дойдох веднага, щом научих. Съжалявам, че толкова време не идвах. Случваха се… неща.
Това все още си беше гласът на Ноа, който излизаше през енергийния щит и минаваше през тавана, без извънземна интонация, трили и цъкания. Умът на Мариан отказваше да работи логично. Съсредоточаваше се единствено върху гласа му: беше твърде стар. Винаги щеше да говори средноатлантически английски и никога нямаше да говори светски без акцент.
— Мамо?
— Добре съм — успя да каже тя.
— Съжалявам за Еван.
Тя силно стисна ръцете си над болничното одеяло.
— Ти ще отидеш. С извънземните. Когато напуснат Земята.
— Да.
Една проста дума. Нищо повече. И синът на Мариан ставаше извънземно същество. Тя знаеше, че Ноа не го правеше, за да спаси живота си. Нито нейния, нито живота на който и да е друг. Не знаеше защо го прави. Като дете Ноа се възхищаваше на супергерои, извънземни, роботи, дори и на по-глупавите неща, в които нямаше никаква наука. Комикси, филми, телевизионни предавания — той седеше с часове омаян от някоя невероятна трансформация на човек в паяк или Хълк и метален Хълк със сетива. Дали Ноа помнеше детските си вълнения? Тя не разбираше какво това осиновено дете, това обичано момче, което не беше родила, си спомня, или мисли, или желае.
— Съжалявам — каза той.
— Не съжалявай — отговори тя и никой от двамата не знаеше за какво точно съжалява той, нито за какво точно го извинява тя. След това Мариан не се сещаше за нищо друго. От хилядите неща, които можеше да каже на Ноа, нито едно не стигна до устните й. Затова накрая просто кимна.
Ноа й изпрати въздушна целувка. Мариан не погледна как той си отива. Нямаше да го понесе. Вместо това се размърда и стана, като се държеше за перилата на леглото и пренебрегваше буйните възражения на Ан Потър от другата страна на стъклената стена.
Трябваше да види посланик Смит и да му каже за Елизабет. Терористичната организация можеше да удари отново.
Щом кажеше на Смит, Елизабет щеше да бъде арестувана. Да изгуби две деца…
Не, не мисли за това. Кажи на Смит.
Но — почакай. Може би не е била Елизабет. Сигурно и други хора са развеждани неофициално из кораба? А сега, като резултат от атаката, мерките за сигурност ще бъдат засилени. Най-вероятно друг терорист няма да успее да проникне. Може би няма да има повече курсове за доставки с подводницата, нито пристигащи и заминаващи хеликоптери от широката площадка. Толкова малко време оставаше, че сигурно на борда има достатъчно запаси. Може би също така денебците щяха да използват своята непознаваема технология, за да защитят Мисията до сблъсъка със споровия облак, а по това време, разбира се, извънземните щяха да са си заминали. Оставаха само три месеца. Несъмнено втора атака срещу Мисията не можеше да се организира за толкова кратко време! Може би изобщо нямаше нужда да посочва Елизабет.
Стаята се разклати, а тя се хвана за леглото.
— Ако не си легнеш веднага, Мариан, ще извикам охраната.
— Никаква охрана не помага, не знаеш ли това, глупава жена такава? — озъби й се Мариан.
Ноа беше загубен за нея. Еван беше мъртъв. Елизабет беше виновна.
— Извинявай — каза тя. — Ще се върна в леглото. — Защо изобщо беше станала? И без това не можеше да излезе. Носеше заразата в тялото си. — Но трябва да говоря с посланик Смит. Сега и тук. Моля те, прати някой да му съобщи, че е страшно важно. Моля те.
НОА
Посещението при майка му разстрои Ноа повече, отколкото очакваше. Тя изглеждаше толкова малка, толкова крехка в леглото зад стъклената стена. Винаги, през целия си живот, той беше мислил за нея като за голяма, извисяваща се над пейзажа каменна крепост, недосегаема и величествена. А тя беше просто една малка, изплашена жена, която щеше да умре.