Както щяха да умрат Елизабет, Райън и Кони и тяхното бебе, последната му приятелка Емили, приятелите му от детството Сам и Дейви, Синди и Мигел от ресторанта — всички те щяха да умрат, когато дойдеше споровият облак. Защо не беше помислил за всичко това по-рано? Как е могъл да бъде такъв егоист и да се занимава само с радостта си от новия клан, че да забрави за останалата част от човечеството?
Винаги е бил егоист. Знаеше това за себе си. Само че досега го наричаше „независим”.
Изпита облекчение, когато излезе от земната част на Мисията с нейната прекалено силна гравитация и ярка светлина. Допълнителните пръчици и конусчета, вкарани в очите му, ги правеха чувствителни към тази ужасна яркост. В сектора на Свят Остин, малкият син на Кейла, си играеше на топка по коридора, а енергийният му костюм леко проблясваше на слабата светлина. Той спря, за да гледа как Ноа сваля костюма си.
— Искам да прави това — каза Остин.
— Ще го направиш някой ден. Може би скоро. Къде е майка ти?
— Тя връща се. Аз стоя тук.
— Добро момче. Знаеш ли… здравей Кейла. Знаеш ли къде е Мийхао;?
— Не. О, чакай, да — той излезе от убежището.
Това, Ноа си спомни, беше думата, която Кейла и сестра й употребяват за сектор Свят на Мисията. „Убежище” — терминът го накара да се замисли какъв ли е бил животът им преди да се качат на Мисията. Двете сестри, иначе сравнително приятни, не говореха за миналото си, по-точно казано, плътно си бяха затворили устата.
— Мийхао; каза, струва ми се — добави Кейла, — че е нещо свързано с атентата.
Естествено. Ноа знаеше, че трябва да почака, докато Мийхао; се върне. Но не можеше да чака.
— Къде е Лаамох;?
Кейла го погледна с неразбиране. Светският й не беше толкова добър.
— Офицер Джоунс.
— О-о… Току-що я видях в градината.
Ноа тръгна към градината. Лаамох; седеше на една пейка и гледаше как водата се стича на тънки струи от тавана в басейна отдолу. Тя нежно си играеше с едно цвете лло, без да го къса, а само подканваше широките, тъмни листа да изпуснат острия си аромат. Ноа и Лаамох; се избягваха един друг след церемонията по неговото приемане и той знаеше защо. Все пак, в момента тревогата му имаше предимство пред неуместното му желание.
— Лаамох;, може ли да говорим заедно? — Надяваше се, че правилно е употребил времето на глагола: спешност, съчетана с молба.
— Да, разбира се — отговори тя и му направи място на пейката. — Твоят светски много напредва.
— Благодаря ти. Аз съм разтревожен в черния си дроб. — Това беше правилният идиом, сигурен беше. Почти.
— Какво тревожи черния ти дроб, брат мой?
— Майка ми. — Думата означаваше не само родител от женски род, но и матриархален лидер на род, което според Ноа Мариан беше, тъй като и двете му баби бяха умрели. Макар те да не бяха биологичните му баби, а на Свят биологията беше всичко. Там нямаше осиновявания извън семейството.
— Да?
— Тя е доктор Мариан Дженър, която, както знаеш работи на Мисията. Брат ми и сестра ми живеят на сушата. Какво ще стане със семейството ми, когато пристигне споровият облак? Дали майка ми ще дойде с нас на Свят? А брат ми и сестра ми? — Но… как биха могли, след като не са променени? Те не бяха от неговата хаплогрупа, затова щяха да принадлежат към различен клан за лллатил, кланове, които не са представени на кораба. Освен това и тримата няма да харесат нищо на Свят. Но иначе ще умрат. Всички ще умрат.
Лаамох; не каза нищо. Ноа й даде време и пространство да помисли; едно нещо, което хората от Свят мразеха в хората от Земята, беше, че толкова бързо отговарят, без внимателно да помислят, а понякога дори се прекъсват един друг и по този начин показват неуважение към говорещия. Ноа гледаше как едно насекомо с многоцветни крилца, чието име възбуденият му мозък не можеше да си спомни, премина по листото на цветето лло и внуши на тялото си да остане неподвижно.
— Мийхао; и аз обсъдихме този въпрос — каза накрая Лаамох;. — Той остави решението на мен. Ти си един от нас сега. Аз ще ти кажа какво ще стане, когато облакът от спори стигне до Земята.
— Благодаря ти за доверието. — Ритуален отговор, но за Ноа напълно искрен.
— Ти обаче имаш задължението — продължи тя, като употреби най-силната степен за думата „обещание” — да не казваш нищо на никого, нито на светски, нито на земен човек. Приемаш ли това задължение?