— Какво мислят денебците? — попита Мариан. Предполагаше се, че Райе ръководи изследванията съвместно с денебския учен Джоунс.
— Нямам представа какво мислят. Никой от нас не ги е виждал — отговори той и гневът му се усещаше дори и през стъклената стена на килията.
— Не сте ги виждали?
— Не. Ние им изпращаме всичките си данни и проби, разбира се. Половината от пробите минават през шлюза за тях, а данните изпращаме по локалната мрежа. Но всичко, което получаваме, е едно благодаря, което се изписва на екрана. Може би те също не напредват, но биха могли поне да ни кажат, че не са напреднали.
— Знаем ли… това ще прозвучи откачено, но знаем ли дали те са все още тук? Възможно ли е вече да са напуснали Земята? — Ноа.
— Възможно е, предполагам — отговори той. — Ние, разбира се, нямаме новини от външния свят, така че е възможно те да са направили предварителен запис на всички тези „благодарим ви”, да са вдигнали във въздуха Ню Йорк и да са излетели към звездите. Но не мисля, че това е така. Ако го бяха направили, поне щяха да ни разпечатат от този плаващ пластмасов мехур. Който, между другото, е станал напълно непрозрачен, дори и наблюдателната площадка.
Мариан не знаеше, че има наблюдателна площадка. Те с Еван не я бяха видели при обиколката си на Мисията.
— Твоите клетки също така не образуват интерферон. Има една малка протеинова молекула, която може да се произведе във всяка клетка в отговор на присъствието на вирусна ядрена киселина. Ти не я произвеждаш.
— Което означава…
— Вероятно означава, че няма вирусна ядрена киселина в клетките ти.
— Клетките на Роби произвеждат ли интерферон?
— Да. Също и антитела. Плюс имунни реакции като… Ан, какви са данните от картона на Чавес тази сутрин?
— Температура 38.3, не е опасна — каза Ан. — Белодробна конгестия, също на нива, които не са опасни. Възпален синус. Има нещо като лек бронхит.
— Но защо Роби е болен, а ние, останалите, не сме? — попита Мариан.
— Ах — каза Харисън Райе и тя за пръв път усети следи от канадски акцент, — това е големият въпрос, нали така? В имунологията винаги това е въпросът. Понякога генетичните различия между заразените гостоприемници са критичният момент в загадката, който трябва да ни помогне да разберем защо един и същ вирус причинява сериозно боледуване или смърт в един индивид — или една група — и лека или никаква реакция в други хора. Дали Роби е болен, а вие не сте, поради съответните ви гени? Не знаем.
— Но ти можеше да използваш антителата на Роби и евентуално да разработиш ваксина, нали?
Той не отговори. В секундата, в която думите излязоха от устата й, тя знаеше колко са глупави. Райе можеше и да има антитела, но нямаше време. Никой от тях нямаше достатъчно време.
Те всички продължаваха да работят, сякаш имаха време. Защото такива са хората.
Вместо да отговори на въпроса й, Райе каза:
— Трябват ми още проби, Мариан.
— Да.
След петнайсет минути той влезе в нейната килия, облечен в пълен космически костюм и каза, сякаш говореше през прахосмукачка:
— Кръвни проби плюс тъканна биопсия, легни и недей да мърдаш, ако обичаш…
При предишно посещение той й беше казал една стара поговорка, разпространена между имунолозите, които работят със смъртоносни вируси: „Първият човек, който изолира вирус в лаборатория, като се самозаразява, е герой. Вторият е глупак.” Е, значи беше глупачка. Така да бъде.
Каза на Райе:
— И извънземните не са… Ох!
— Готово — каза той, извади биопсичната игла и сложи лепенка върху мястото.
Тя се опита отново:
— И извънземните изобщо не са коментирали диагнозата на Роби? Нито една дума?
— Нито една дума.
Мариан направи гримаса:
— Нещо тук не е наред.
— Не — отговори Райе, докато прибираше пробите в пликчета. — Със сигурност не е наред.
НОА
Нищо, мислеше си Ноа, не е било толкова истинско, нищо през целия му живот.
Надигна се на лакът и погледна Лаамох;. Тя още спеше, голото й тяло и дългите й крака се бяха оплели в лекото одеяло, направено от някаква материя, на която не знаеше името. Къдравата й коса миришеше на канела, макар че вероятно беше нещо друго. Одеялото миришеше на секс.
Сега той знаеше защо не беше изпитал същото разтърсващо усещане, че я познава, както при срещата си с Мийхао; и безименната нюйоркска сестра, или с намусения младеж Тони Шръп. Ноа изпита дълбоко облекчение. След като светските генетици бяха направили своите изследвания, Мийхао; му го обясни. Той и Лаамох; споделяха една и съща митохондриална група, но не и едно и също ядрено ДНК. Не бяха прекалено близки генетично, за да не могат да създават потомство.