Журналистка на средна възраст с обгоряло от слънцето лице, забележителна репутация и много камери в обемистия си багаж.
И, най-неочаквано един земен физик — д-р Нейтън Бейон от Масачузетския технологичен институт.
Девет земни жители, желаещи да отпътуват за звездите.
Леко разклащане. Ноа се усмихна на хората под негово ръководство — той, който никога не беше ръководил нищо, дори и собствения си живот — и каза:
— Потегляме.
Това му се стори недостатъчно и добави:
— Излитаме към звездите!
Това прозвуча тъпо. Тони се изхили. Журналистката се забавляваше. Остин се хвана за майка си.
Кайла му се усмихна колебливо.
МАРИАН
Нямаше представа къде се намира.
Студено и тъмно. Небето над главата й се проясняваше с всяка секунда. Много време мина, откакто беше виждала небе на разсъмване, пък и каквото и да е друго небе. Сребристо сиво, после перлено, а сега първият проблясък на розово. Подът леко се поклащаше. Накрая главата й се прочисти от сънотворния газ и тя се изправи. Намираше се на нещо като луксозна баржа, плоска и широка, с една-единствена мачта с правоъгълна форма. Баржата се полюшваше в пристанището на Ню Йорк. Морето беше гладко като полиран паркет. От едната страна се издигаха очертанията на Манхатън; от другата беше Мисията. Около нея лежаха колегите й: д-р Ахмед Рафат, Харисън Райе и Ан Потър, лаборантите Пени и Роби и другите от двайсет и двамата, които бяха останали на Мисията. Те бяха облечени е обикновените си дрехи. Мариан, по джинси и тишърт, потрепери на внезапния бриз.
Наблизо имаше купчина одеяла. Тя взе едно жълто одеяло и се наметна с него. Усещаше го като топло и копринено, макар че очевидно не беше направено от коприна. Другите също се размърдаха. Небето на изток порозовя.
Харисън дойде до нея.
— Мариан?
— Добре съм — отговори тя автоматично, защото това повтаряше толкова много пъти всеки ден. — После попита: — Какво, по дяволите, стана?
Той каза нещо също толкова безсмислено:
— Но нали ни остават още две седмици!
— О, господи! — извика някой и Мариан погледна нагоре, накъдето сочеше той. Източният хоризонт стана златен. На този фон един кораб, тъмен и малък, излетя от Мисията и се издигна в небето. Издигаше се все по-нагоре и по-нагоре, докато всички на баржата засенчваха очи срещу изгряващото слънце и гледаха как той изчезва от погледа им.
— Отиват си — каза тихо някой.
Те. Денебците. Ноа.
Още преди сълзите, които напираха в очите й да потекат, Мисията изчезна. В един миг беше там, голяма, солидна и сива на фона на ранната зора, а в следващия миг я нямаше. Във водата не се появиха дори малки вълнички.
Металната мачта в средата на баржата заговори. Мариан, както и всички други, се втренчи в екрана. Еднометровата мачта се бе превърнала в четири екрана, като на всеки се виждаше един и същ образ на извънземен/човек, говорещ с механичен глас.
— Аз съм посланик Смит. Не много дълго след сегашния момент, този запис ще стигне до всички хора на Земята, но искаме вие, които толкова много ни помогнахте, да го чуете първи. Ние от Свят сме ви дълбоко благодарни. Бих искал да ви обясня защо и да ви оставя един подарък.
Вашите астрономи сбъркаха в изчисленията си съвсем малко. След няколко часа споровият облак ще обхване планетата ви. Не мислим, че той ще ви навреди, защото…
Някой от групата около екрана извика:
— Какво?
— …защото вие генетично имате имунитет към този вирус. Подозирахме нещо такова преди да дойдем, макар че не бяхме сигурни. Homo sapiens е придобил имунитет, когато Земята е преминала през облака първия път, преди около седемдесет хиляди години.
Една графика замени лицето на Смит: галактиката Млечен път, дълго тъмно петно, преминаващо през нея и светеща синя точка за Земята.
— Въртенето на галактиката плюс движението й през пространство-времето ще ви доведе до контакт с противоположната страна на облака, за разлика от миналия път. Вашите физици успяха да видят приближаващия облак, но инструментите ви не са достатъчно прецизни, за да определите формата и дълбочината му. Земята ще минава през периферията на облака за период от две и половина години. При първия контакт облакът е убил всеки хомо сапиенс, който не е притежавал тази генетична мутация.
Генетична секвенция от базови двойки премина през екрана, прекалено бързо, за да бъде записана.
— Тази секвенция ще покажем по-късно във форма, която ще можете да запишете — продължи посланик Смит. — Намира се в нещо, което вие наричате „отпадъчна ДНК”. Секвенцията е транспозон и ще откриете, че тя е допълваща към генетичния код на спорите. Вашите организми не създаваха антитела срещу спорите, защото не ги възприемаха като нашественици. Преди седемдесет хиляди години нашите хора вече са били изселени от Земята, иначе и ние щяхме да умрем. Ние не притежаваме тази секвенция, която се е появила чрез мутация след нашето преселение.