Елизабет стискаше телефона. Обличаше се като агент на ФБР от женски пол — къса коса, тъмен костюм, състоящ се от сако и панталони, никакъв грим — и беше красива, без да се старае.
— Хайде, мамо, обади се, телефонът е мобилен, предполага се, че е преносим.
— Може да е в час — каза Ноа, — или в заседание.
— Петък вечер е, Ноа. Ще опитам стационарния. Тя все още има такъв.
Някой отговори при първото позвъняване; Ноа чу кликването от мястото, където седеше и дъвчеше сандвича си. После мълчание.
— Ало? Ало? Мамо? — повтаряше Елизабет.
От другата страна затвориха телефона.
— Това е странно — каза Елизабет.
— Сигурно си набрала грешен номер.
— Не говори с пълна уста. Ще опитам пак.
Този път никой не отговори. Елизабет се намръщи.
— Това не ми харесва. Там има някой. Ще се обадя на Райън.
Райън не беше ли някъде в Канада на теренна работа? Или може би Ноа беше объркал датите? Беше хвърлил един поглед на имейла от Райън по интернета в обществената библиотека. Този ден беше на захарна тръстика и временната му самоличност беше на нетърпелив и безцеремонен индивид.
— Райън? Елизабет се обажда. Знаеш ли къде е мама?… Ако знаех графика й, нямаше да ти се обаждам, нали така?… Чакай, чакай, чуй ме за минута! Обадих й се вкъщи, някой вдигна телефона и затвори, а когато позвъних, секунди по-късно, никой не вдигна. Би ли отишъл само да провериш? Добре, добре, ще чакаме. О, Ноа е тук… Не, няма да обсъждам с теб точно сега… Райън. За бога, отиди да провериш къщата на мама! — изкрещя тя и затвори телефона.
Ноа искаше да е някъде другаде. Искаше да е някой друг. Искаше да има малко захарна тръстика.
Елизабет се тръсна на един стол и взе някаква книга. „Тарифи, граници и оцеляването на Съединените щати”, прочете Ноа заглавието на корицата. Елизабет беше страстен привърженик на изолационизма. Колко ли отчаяни хора, които се опитваха да пресекат границата на Съединените щати, беше заловила днес? Ноа не искаше да мисли за това.
Петнайсет минути по-късно се обади Райън. Елизабет включи високоговорителя на телефона.
Лиз, има полицейски коли около къщата на мама. Не ме пускат вътре. Излезе един мъж и ме осведоми, че мама е жива и здрава, няма неприятности със закона, но не може да ми каже нищо повече.
— Добре. — Лицето на Елизабет придоби фокусираното изражение, същото, с което ръководеше граничните патрули. — Ще се обадя в колежа.
— Аз се обадих. Говорих с Еван. Той каза, че дошли трима мъже, представили се като агенти на ФБР и я отвели в щаба на специалната мисия на ООН в Манхатън.
— Това е странно!
— Знам. Виж, ще дойда у вас.
— Ще се обадя в полицията.
— Не! Недей! Не се обаждай, преди да дойда и да решим какво да правим.
Ноа слушаше как се карат, докато накрая Райън затвори. Разбира се, Елизабет, която работеше за полувоенна организация, искаше да извика полиция. Разбира се, Райън, който работеше за природозащитна организация и смяташе, че правителството напълно е объркало законите за инвазивните ботанически видове, искаше да избегне полицията. Междувременно майка му вероятно вършеше нещо, свързано с нейния колеж, някаква благотворителна дейност за ООН, а онзи смахнат Еван всичко е объркал. Ноа не обичаше Еван, който беше само няколко години по-голям от него. Еван беше всичко, което семейството на Ноа мислеше, че Ноа трябва да бъде: умен, изискан, способен да се впише навсякъде, дори и в чужда страна. И как се беше случило така, че граничните власти на Елизабет не бяха предотвратили влизането на Еван Бланфорд в страната?
Нямаше значение; Ноа знаеше отговора.
— Аз мога ли да направя нещо? — попита той.
Елизабет дори не му отговори.
МАРИАН
Тя беше виждала много снимки на Мисията. Отвън плаващият павилион беше красив по неоспорим начин. Полусферичен, многофасетен, като въглеродната молекула (дали денебците бяха научили тази структура от хората, или тя беше универсална математическа идея?), Мисията се носеше по водата на широка платформа от неизвестен материал. Фасетите и платформата бяха сини, но тъй като бяха облечени с енергиен щит, отразяваха слънчевите лъчи толкова силно, че конструкцията проблясваше като фар. Извънземните със сигурност не се бяха помъчили да маскират присъствието си. Но все пак сигурно имаше скрити машини под нея в частта, позната (може би) само на военноморските водолази, тъй като цялата огромна конструкция се беше приземила безшумно в пристанището. Освен това, разбира се, скритият проход, по който беше минала подводницата, най-вероятно изискваше временно прекъсване на енергийния щит. Мариан знаеше, че никога няма да научи подробностите.