Дейвид Морел
Братството на камъка
На майка ми Беатрис — с любов
„С дисциплината и личните саможертви професията на разузнавача много наподобява живота на монасите от средновековните ордени“
ПРОЛОГ
Воините на Бога
Пустинните отци
Египет, 381 година.
Разпокъсана и раздирана от междуособни вражди, Римската империя прави отчаян опит за обединение, като избира Християнството за единствена официална религия. Няколко ревностни християнски последователи, които не се заблуждавали относно неизбежното проникване на политиката в религията, се оттеглили от обществото и отишли в пустинята на Египет, където заживели в пещери в търсене на мистично единение с Бога. Когато слуховете за тези отшелници се разпространили, към тях се присъединили и други отчаяни от мирската суета християни и основали аскетично общество, подчинено на пост, молитви и физически лишения. След 529 година суровите традиции на мъжете, които някои наричали „светите луди“, започнали да се разпространяват и на север, към Европа.
Така били създадени първите християнски манастири.
Старецът от планината
Персия, 1090 година.
Хасан ибн ал Сабах, водач на една фанатична мюсюлманска секта, възприел убийството като свещено средство в борбата си срещу турските завоеватели и техния съюзник — египетския халиф. Неговата тайна организация, съставена от религиозни убийци, бързо достигнала пределите на Сирия, където последователите му възприели името „Старецът от планината“. През 1096 година кръстоносците нахлуват в Средния Изток и започват своята благословена от папата свещена война срещу мюсюлманите, за да освободят Божи гроб от ръцете на неверниците. Те естествено си навлекли гнева на „Стареца“ и неговите последователи, известни още като „хашишини“. Те пушели хашиш не само за да изпаднат в религиозен екстаз, но и да поддържат сетивата си безчувствени в случай на евентуални мъчения. Но „хашишини“ била дума, която кръстоносците трудно произнасяли.
Те се завърнали в Европа със страшните разкази за „Убийците“.
Свещеният терор
Палестина, 1192.
Макар слънцето да клонеше на залез, пясъкът още не беше изстинал. Заобиколена от пазачи, огромната палатка от тежко корабно платно се къдреше леко от подухващия бриз. Изтощени коне, целите в пот, се появиха откъм съседния лагер, като вдигаха облаци прах. Пред всяка колона яздеше знаменосец. Знамената бяха две — едното с три златни лъва един над друг на червен фон — английското, другото — със златна лилия на син фон — френското. Двете страни никога не постигнаха съгласие, въпреки че бяха обединени от свещената кауза. Французите не можеха да простят на англичаните, че бяха завладели техни земи. Поради обтегнатите отношения нито една от колоните не желаеше да пристигне първа и да изпита унижението да чака другата. Съгледвачи и от двете страни, заели позиции по близките дюни, сигнализираха за напредването на всяка от колоните, за да пристигнат и двете едновременно при палатката.
Колоните се срещнаха — напред излязоха по четирима представители от всяка заедно със слугите си. Те се загледаха към голата планина в далечината, където армиите се изтегляха сред димящите руини на замък и джамии с минарета. Обсадата бе безпощадна, взе много жертви и продължи почти три месеца. Но накрая мюсюлманите тук, в Акра, бяха разбити.
Политическите различия между Франция и Англия за момент бяха забравени. Изморени, но непоколебими, воините се поздравяваха един друг за победата, оценявайки по достойнство геройството и смелостта на своите съперници. Гордостта отстъпи място на добрите маниери, които изискваха съперникът да получи привилегията пръв да влезе в палатката. Проблемът беше решен просто. Всеки един от благородниците се съгласи да остави слугите си отвън, за да могат всички едновременно да пристъпят напред.
Вътре те свалиха оръжията, шлемовете и ризниците си. Беше душно. След ослепителния блясък на слънцето, очите им свикваха бавно с оскъдната светлина. Сенките на стражите отвън се очертаваха върху стените на палатката.
Рицарите се огледаха. Това бе Третият кръстоносен поход към Божи гроб. Първите два ги бяха научили да носят дълги наметала, за да задържат влагата в телата си и да се предпазват от изгарящото слънце. Наметалата бяха светли и привличаха по-малко топлина от ярките дрехи, с които се кичеха в домовете си. Цветен бе единствено големият червен кръст, който увенчаваше предната част и засъхналите ръждиви петна от кръв.