Мишката се подаде малко от дупката, после още малко и Дру видя тънкото й телце. Очичките й шареха насам-натам. Още една стъпка и тя беше навън.
Сякаш не беше същата мишка. Макар и сива, козинката й беше станала някак безцветна, телцето отслабнало и Дру дори си помисли, че това е друга мишка. Припомни си предишните опасения, че мишката не е само една, а са цяло гнездо и отново се поколеба дали да не поиска от домакина нещо, за да реши проблема.
Тя тръгна покрай стената. Но като че ли не беше на себе си. Ситнеше колебливо, сякаш крачето й беше ранено или бе замаяна. Или може би болна? Не можеше да му каже какво й е, дали е болна от нещо и дали то е заразно за хората. Можеше да бъде и бяс, помисли си той с тревога.
Той вече беше решил да накара мишката да се скрие отново в дупката си, когато тя стигна до ъгъла и продължи покрай другата стена, като продължаваше да души. В този момент той се досети какво правеше тя — търсеше храна. Това обясняваше нейната слабост. Тя сигурно примираше от глад.
Но нима наоколо няма достатъчно храна, учуди се Дру. След това осъзна, че дъждът навън е преминал в порой. Мишката трябваше да рискува да измръзне до смърт, за да преодолее осеяното с различни препятствия и огромно за нея разстояние до няколкото несъбрани ябълки в овощната градината или да потърси някой и друг скапан зеленчук в нивата от другата страна. В кухнята и в мазето на манастира, разбира се, имаше много храна, но тя бе направила голяма грешка, като бе избрала пътя към тази килия, която беше доста далеч от главната сграда. Явно нямаше и представа къде е кухнята, иначе не би дошла тук.
Ти наистина си сбъркало посоката, мишленце, помисли си Дру. Инстинктът ти за оцеляване те е подвел.
Когато мишката стигна до другия ъгъл, неочаквано погледна към него. Очичките й се разшириха, а нослето се повдигна. Тя хукна, прекоси стаята със страхотна бързина и се скри в дупката.
Дру едва не се разсмя с глас. Той се приближи до дупката, за да я огледа, но се обърна, защото чу, че резето щракна и се повдига. Една невидима ръка отвори прозорчето за подаване на храна. Таблата с храната за вечеря бе оставена с шум на поличката. После прозорчето се затвори.
Той стана и взе купата и чашата от поличката. Нямаше нито календар, нито часовник. Единственият начин за отмерване на времето бяха камбаната на манастира, смяната на сезоните и видът на храната, която му носеха. Значи днес бе петък, заключи той, като видя съдържанието на чашата и купата. Хляб и вода.
Той остави спартанската си храна на тезгяха и се загледа в тягостния есенен дъжд навън. Може би заради студа и влагата днес той чувстваше глад и като наказание за тази слабост си наложи да не изяжда цялото парче хляб.
По-късно се питаше дали мотивите за това решение не бяха други, но в този момент не беше изненадан от импулса си да остави малко парче хляб пред мишата дупка. Тогава чу камбаната да приканва братята за вечерната служба.
Когато се върна, хлябът го нямаше и той дори си позволи да се усмихне.
— Хулиш светото причастие? — отец Хафър беше шокиран. — Ако се тревожиш за моята дискретност, няма нужда да се изповядваш. Не забравяй, че съм също така и психиатър. Професионалната етика ме задължава да пазя в тайна разговорите с моите пациенти. Никога и пред никого не съм споделял тайните на моите пациенти, дори и пред полицията.
— Но аз предпочитам да се обърна към вашата съвест като свещеник. Вие няколко пъти изтъкнахте светостта на църковния обет. Ще бъдете прокълнат и ще горите в ада, ако разкриете някому това, което ще чуете сега от мен по време на изповедта.
— Казах ви, че никога няма да пристъпя клетвата си! Не ми е ясно какъв номер ми готвите, но…
— В името на Бога, моля ви!
Отецът премигна и млъкна.
Дру преглътна мъчително, гласът му трепереше:
— Само така ще научите защо искам да стана отшелник точно в този орден.
Това се превърна в ритуал. Всяка вечер той оставяше част от храната си — парче морков, картоф, листо от маруля, резенче ябълка — пред дупката. На другата сутрин храната я нямаше. Но сякаш подозрителна към неговата щедрост, мишката не си показваше дори носа навън.
Ама разбира се, мислеше си Дру, защо да излиза, когато храната й идва наготово?
Мотивът, който приписа на мишката, го забавляваше, макар че се опитваше да не позволи на тези странични мисли да отклонят вниманието му от главното му занимание. Той беше посветил останалата част от живота си на Бога. Дните му минаваха в молитви и покаяние, във възхвала на Бога и изкупление на неговите собствени отвратителни грехове.