Зимата на петата година от неговото постъпване в манастира беше тежка. Огромни преспи бяха затрупали всичко наоколо. Дру продължаваше да се моли усърдно, освобождавайки се от натрупаната в душата му омраза и озлобление. Опитваше се да изкупи вината, която го измъчваше. Но понякога, по време на дългите му молитви, мишката се показваше навън. Изглеждаше надебеляла, а очичките й го следяха внимателно. Не излизаше далеч от дупката си, но Дру забеляза, че тя вече не залита, а козинката й имаше приятна лъскавина.
Дойде пролетта и мишката свикна да излиза дори когато Дру работеше или правеше упражнения. Седеше до дупката си с вдигнати предни крачета и колкото и да беше странно го наблюдаваше.
Дните ставаха все по-топли и Дру очакваше, че тя ще го напусне. Време ти е да потичаш на воля, мислеше той. Да вкусиш ароматните филизи, да си намериш другарче. Дори ти опрощавам бъдещите грехове. Върви, мишленце! Създавай поколение. Светът се нуждае от теб.
Но мишката се появяваше все по-често и по-често. И излизаше все по-навън от дупката си.
Един ден, когато беше станало толкова горещо, че под грубата власеница и тежкото му монашеско расо течаха струйки пот, той усети някакво движение до краката си. Беше седнал да яде на масата в работилницата. Погледна надолу и я видя да души расото му. И тогава разбра, че тя ще остане.
Един другар в самотата. Още един отшелник. Не знаеше каква е — дали мишка или мишок. Но като имаше предвид условията, при които ще живее, предпочиташе да мисли, че е мишок. Той си спомни мишката от една книжка на Е. Б. Уайт, която бе чел в детството си и реши да й даде същото име.
Малкия Стюард.
Спомен от времето, когато бях все още невинен, помисли си той.
— Трябва да облека свещеническите си дрехи.
— Къде са? — запита Дру.
— В моята стая тук в тази сграда.
— Ще дойда с вас да ги вземете. Все пак ще трябва да излезем, за да използваме изповедалнята в църквата отсреща.
— Не е необходимо — отвърна отец Хафър. — Някои църковни закони вече са либерализирани. Можете да се изповядате тук, в тази стая, очи в очи. Така наречената „публична изповед“.
Дру поклати глава.
— Какво има?
— Да речем, че съм старомоден.
Те прекосиха улицата и влязоха в църквата. Стъпките им отекваха самотно в хладната, полумрачна галерия. Всеки влезе в своето отделение на изповедалнята. Дру коленичи в миришещия на застояло мрак. Зад преградката свещеникът спусна прозорчето. Дру прошепна на сянката зад решетката:
— Благослови ме, отче, защото съм грешен. Изповядвах се за последен път преди тринадесет години. Чуй греховете ми.
И започна да говори.
И говори дълго, без да спре дори, когато чу, как свещеникът се задъха при разказа му за снимките.
Отново беше есен. Октомври. Шестата му година в манастира. Яркочервената светлина на залязващото слънце само подсилваше великолепието на алените кленовете на хълма. Той чу тракането на прозорчето, през което му подаваха храна, а след това познатото дрънчене на чашата и купата, които някой брат в момента поставяше на полицата.
Отпусна брадвата, чийто тъп връх остреше, за да може да сече дърва за печката си и погледна към дупката, откъдето неочаквано се появи Малкия Стюарт. Мишката седна на задните си крачета и вдигна предните, сякаш да избърше мустачките си.
Липсват ти само нож, вилица и салфетка, усмихна се Дру. Дрънченето на подноса с храна се бе превърнало в звънец за обяд за Малкия Стюарт.
Мишката притича бързо, докато Дру носеше храната към масата. Хляб и вода, отново ден за пости. Стомахът му закъркори. Той видя, че Стюарт се мъчи да се изкатери по расото му и с въздишка на престорена досада отчупи парченце хляб и го подаде. После седна на пейката, наведе глава и сключи ръце за молитва.
Знаеш ли, Стюарт, помисли си Дру, след като свърши молитвата, ти започваш да ставаш лаком. Трябваше да те накарам да чакаш, докато свърша молитвата. Малко религия няма да ти навреди. Какво мислиш за това, а?
Той погледна към мишката на пода. И замръзна. Тя лежеше неподвижно на една страна, без да мърда.
Дру я загледа изненадан. Сърцето му се сви. Стреснат, той едва си пое дъх, затвори за миг очи, а после се наведе, за да я докосне. Мишката не помръдна.
Дру лекичко я побутна. Почувства меката козинка под пръстите си, но реакция не последва. Гърлото му пресъхна. Преглътна мъчително и взе Стюарт в ръка. Мишката лежеше на дланта му. Почти не тежеше, но това, което Дру усещаше в ръката си бе тежестта на мъртво тяло.