Камбаната за вечерня мълчеше. Той знаеше, че всеки момент трябва да я чуе. Помисли си, че смъртта на мишката бе нарушила нормалната му ориентация. Времето минаваше прекалено бавно, това бе всичко. В килията нямаше часовник. Как би могъл да е сигурен, че е време за вечерня!
Преброи до сто. Изчака и започна отново. После спря.
С мъчителна въздишка потисна задръжките си, пренебрегна навиците, създавани шест години, и отвори вратата.
Коридорът беше съвсем гол. Без картини, без килими. Тих и безлюден.
Това не беше необикновено. Наистина, когато биеше камбаната, той виждаше другите монаси да излизат от килиите си, за да отидат в параклиса. Но понякога излизаше по-рано или по-късно от тях и вървеше сам по коридора.
Сигурно и сега е така. Твърдо решил да се подчини на ритуала, той стигна края на коридора, зави наляво и премина под една лампа. На петдесетина крачки пред него бе вратата на параклиса, потънала в сянка.
В този момент обаче, инстинктът му заговори и в гърдите му се надигна лошо предчувствие. И вместо да продължи към параклиса, той се обърна рязко надясно и слезе по стълбите, които водеха към манастирската трапезария. Както и очакваше, в този час на вечерта тя беше празна. Но като се сети за хляба, който му донесоха, той се запъти към задната част, където беше кухнята. Премина покрай голите маси, взе си дълбоко въздух и бутна вратата. Пред него бяха масивната печка, сводестата врата към избата, големите шкафове и бюфети. И два трупа на земята.
Макар че бяха само монаси, а не отшелници, те също носеха бели раса, мантии, презрамници и качулки като истински картузианци. Расата им бяха подгизнали от кръв, а качулките червени на слепоочията.
Дру се изненада на собствената си реакция. Вероятно защото бе очаквал подобно нещо или пък защото инстинктите му не бяха загубили остротата си, така както би искал, но сърцето му остана спокойно.
Но стомахът му се разбунтува.
Изстрелите са били заглушени, за да не вдигнат тревога в манастира, помисли си той. Убийците са били поне двама. И двамата отшелници бяха паднали в приблизително една и съща поза, което подсказваше, че са били изненадани. Нямаше следи от паника или опит на единия от тях да избяга, което означаваше, че са били застреляни едновременно. Да, убийците са били поне двама.
И много опитни. Стрелбата в гърдите не винаги е смъртоносна. Необходим бе още един изстрел, за сигурност. И за съкращаване на страданието. Задължителният изстрел на милосърдието. В слепоочието. Наистина професионално.
Дру потисна обземащото го напрежение, обърна се и излезе от кухнята. Знаеше какво трябва да направи сега, знаеше го още, когато напусна стаята си. Но го отлагаше до последния момент, когато вече нямаше друга възможност. Щеше да бъде абсолютно непростимо според правилата на ордена на картузианците. Също толкова недопустимо, както да напусне стаята си в друго време, извън това, определено за задължителните ритуали. Мисълта за това, което щеше да извърши, беше непоносима. Но трябваше да действа.
Той се изкачи по стълбите и измина обратно пътя, по който бе дошъл. Стигна до края на коридора и зави надясно, за да отиде в крилото, където бе неговата килия. Спря се пред първата врата. Разгледа дръжката.
Посегна и отвори вратата. Лампата осветяваше стаята. Сигурно монахът я бе запалил, когато се бе здрачило. Самият той лежеше проснат на пода. Столът до масата бе катурнат. В ръката си все още стискаше парче хляб. От расото му се бе проточила локвичка урина.
Дру стисна зъби и затвори вратата. Опита се да потисне гнева, който се надигаше в гърдите му. Отиде до следващата врата и я отвори. Тук лампата не беше запалена. Но светлината от коридора бе достатъчна, за да види монаха, паднал върху масата с парче хляб в ръката.
Дру продължи нататък. Отваряше и затваряше вратите една след друга. Някъде светеше, другаде не. Тялото беше ту на пода, ту на масата. Някъде умиращият бе посегнал към чашата с вода и в агонията си я беше разлял, така че локвичките вода и урина се бяха слели.
Всички до един — деветнадесет монаси, потърсили убежище в този манастир, бяха отровени с хляба. И с водата. Беше логично и тя да е отровна. За по-голяма сигурност. Наистина професионално.
Възникваха толкова много въпроси. Но първият бе „защо“!
Едва сега Дру осъзна защо, когато падна мракът, той не запали лампата. Мислеше си, че е от скръб по Малкия Стюарт. Но сега знаеше — подсъзнателно беше решил, че е по-сигурно да остане на тъмно. Този, който бе наредил да отровят храната, сигурно бе поръчал и да оставят наблюдатели. Може би в двора. За да следят дали някой не е останал жив. Появата на светлина би било знак за убийците и веднага би ги насочило към неговата килия.