Докато дъждът се стичаше по лицето му и се смесваше със сълзите, той наклони глава към мъртвия и го удари в гърдите. Заради вината ми. Заради моята най-отвратителна и тежка вина.
Искаше да повърне.
Но трябваше да се съвземе. Дру стана бавно и свали расото и власеницата си. Голото му тяло потрепера под ледения дъжд. Съблече мъртвия и го облече в своите дрехи. Ако беше принуден да се върне в света на хората, едва ли щеше да оживее, като привлича вниманието на всички. Трябваше да вземе мерки. Този мъж не е бил сам. Другите бяха наоколо и го чакаха, за да го убият. Защо? Не знаеше. Но едно ново прозрение започна да се оформя в главата му. Неговият мотив бе продиктуван от желанието и необходимостта да отмъсти за убитите монаси. Първичен инстинкт, който обикновено се пренебрегва. Сега, след като уби отново, той хвърли душата си в голяма опасност и този, който бе виновен за това, трябваше да има дяволски убедително оправдание.
Дрехите на мъртвия му бяха големи. Трябваше да обуе и своите чорапи върху неговите, за да не му се изхлузват ботушите. Джинсите му висяха, все едно че беше пазил дълго време диета, както всъщност си и беше. Ако не бяха подплънките на якето, Дру щеше да се загуби в него. Той сложи кърпичката с Малкия Стюарт в единия джоб и стегна въженцето около кръста си. Премести снимките от расото в другия джоб. След това се изкачи по склона към импровизираната палатка с триножника, пушката и инфрачервения бинокъл.
Целият беше мокър. Огледа се и забеляза сака, който висеше на клона на едно дърво. Отвори го.
Маузер. Провери дали е зареден. Беше. Пъхна го отзад под колана.
Имаше и два пълнителя. Взе и тях и ги мушна в джоба при Малкия Стюарт.
В голяма пластмасова кутия намери шоколад, ядки и сушени плодове. Започна с ядките, защото се нуждаеше от солта им. Задъвка бавно. Беше гладен.
Нямаше време. Какво можеше да вземе със себе си преди да си тръгне? Насили се да мисли. От какво се нуждаеше, за да се изправи срещу света? Сети се. Бръкна в джоба на джинсите, които бе обул, и извади портфейла на мъртвия. Отвори го и видя няколко банкноти от двадесет и петдесет долара. Добре, имаше колкото за още едно оръжие. В едно от отделенията видя няколко пластмасови карти, за които помисли, че вероятно са шофьорска книжка и кредитни карти. Сигурно всички бяха фалшиви. Никой професионалист не тръгва на операция с документите за истинската си самоличност. Целта на тези фалшификати обикновено бе да се отклони вниманието, ако попадне в пътно произшествие или се наложи да прекара нощта в някой мотел. Те бяха прецизно изработени и можеха да издържат на някоя и друга проверка, така че Дру реши да се възползва от тях.
Какво друго? Огледа се наоколо и неочаквано чу глас. Зад себе си. Сви се, вдигна ръце, сякаш да се защити. Дори през воя на вятъра чу гласа отново — долиташе отляво, пред него и звучеше доста странно — силно, но глухо.
— Джордж?
Дру се намръщи и огледа гората.
— Джордж, чуваш ли ме? Къде си? — гласът се засили, чуха се метални нотки. — Джордж, какво правиш, по дяволите? Трябва да се обадиш — Последва тишина.
Дру си отдъхна и почувства как мускулите му се отпущат. Той откри откъде иде гласът. На дървото, близо до сака, висеше портативна радиостанция, преди скрита от найлона, но сега изложена на дъжда.
— В името на бога, Джордж, обади се. Имам съобщение за теб!
Дру почти посегна към копчето за превключване. Искаше му се да отговори. Не да се преструва на Джордж. Той нямаше представа какъв е бил гласът му — висок или нисък, може би с акцент или дори дрезгав от простуда. Глупаво беше да мисли, че ще може да заблуди мъжа от другия край. Но въпреки това Дру искаше да отговори. Да си представи как ще се почувства оня, като чуе непознат глас, който неочаквано казва: „Съжалявам, Джордж не може да дойде на телефона. Мъртъв е. Може ли аз да приема съобщението?“
Хей, съвземи се, скара се Дру сам на себе си. Какво ти става? Когато започнеш да измисляш подобни шегички, обикновено си стигнал до ръба.
Той обузда импулса си. Но вече знаеше много повече отколкото преди минута. Наблюдателят не беше сам. Някъде наблизо имаше партньор.
Дру премисли възможностите. Този хълм над манастира бе най-доброто място за наблюдение на всички изходи. Беше ли практично да се оставят двама човека? Ами да, щяха да работят на смени, така че да си почиват от студа и да подремват по малко.
Да подремват ли? Къде? Дали пък преследвачите му нямаха наблизо превозно средство? Дру много искаше въпросът му да има положителен отговор, защото онова, от което се нуждаеше най-много, бе някакво средство за придвижване, а нямаше време да търси другаде.