— Джордж, какво става? — продължи да вика гласът. — Престани да си правиш глупави шеги! Отговори!
Дру трябваше да намери другия, преди той да се разтревожи съвсем и да започне да търси партньора си или да напусне мястото. А ако логиката му излезе вярна, щеше да го намери на пътя.
Той излезе от тъмнината на дърветата и заслиза по хлъзгавия склон. Като стигна до мъртвия, неочаквано спря. Запита се от какво още се нуждае, за да оживее в този свят. Един предмет върху голото тяло, единственото нещо, което не бе докоснал, привлече вниманието му. Абсолютно ненужен през изминалите шест години, сега той му беше необходим.
Дру се наведе в дъжда и свали ръчния часовник от ръката на мъжа.
Сложи го на ръката си и усети как в него се промъква промяната. Да, помисли си той с огромна тъга, а сълзите му отново потекоха, ето че се връщаше в света, от който бе избягал.
Времето отново започваше да тече.
В подножието на хълма Дру зави надясно, премина през гората и стигна до високата ограда, която ограждаше манастира. Воят на бурята заглушаваше дрънченето на оградата, която се люлееше от силния вятър. Дру я прескочи и падна в калта от другата страна. Инстинктивно се присви. Беше прескочил още един праг. Както часовникът на китката му, така и оградата бяха крачка от спокойствието и мира в манастира към бъркотията на света.
Не можеше да си позволи да го обземе носталгия. Трябваше да влезе във връзка с църквата и по-точно с отец Хафър, неговият защитник, човекът, който му повярва и му помогна. Той трябваше да разбере обстоятелствата, които го бяха прогонили от тихото му убежище. Да намери отговорите и да отмъсти за мъртвите монаси — това беше важното. А не неговите лични желания.
Продължи да се промъква през гората без да обръща внимание на продължаващата буря. Най-накрая достигна до пътя. На светлината на една светкавица той видя, че пътят е павиран. След трудния терен равната, твърда повърхност силно го изкушаваше да тръгне по нея. Но той не смееше да се покаже. Трябваше да се промъква през храстите отстрани.
Спря, за да прецени къде е. Манастирът бе останал вляво. Още по-нататък, на няколко мили, бе най-близкото градче — Куентин. Дру се опита да отгатне стратегията на убийците. Ако беше един от двамата, оставени да наблюдават манастира, не би направил лагера си в гората. Прекалено влажно и студено е. Щеше да потърси сухо, топло място, където да поспи и да се преоблече, да хапне нещо, докато партньорът му е на смяна. Но то трябваше също така да дава възможност за бързо изтегляне при необходимост. Тази комбинация от изисквания предполагаше наличието на автомобил — достатъчно голям да побира и оборудването, и легло. Фургон за къмпинг например или каравана. И сигурно нямаше да паркира някъде, където да привлича вниманието на месните власти. Мястото вероятно не е на пътя към Куентин. Сигурно е от другата страна на манастира. От дясната му страна. По пътя към фабриката за кленов сироп, който после продължава навътре в планината.
След петнадесет минути Дру откри караваната. Точно преди един завой. Позицията беше избрана логично, помисли си Дру. Можеше да се наблюдава алеята към манастира. Единственият сигурен знак, че съм избягал, би била появата на много автомобили — бърза помощ, полиция, следователи. Кой друг би предупредил властите, ако не оживелият след масовото убийство. Колкото повече се бавеше полицията, толкова по-голяма бе вероятността те да смятат, че не съм избягал, а съм вътре.
Но той трябваше да се увери, че караваната не е паркирана тук, защото се е повредила или защото на шофьора й му се е доспало. Затова продължи да се промъква между дърветата, докато стигна до задната й част. Отстрани нямаше прозорци, а отзад — само едно малко кръгло прозорче. Дру се наведе, притича и клекна до задната дясна гума. Изпъкналата повърхност на прозорчето сигурно бе предназначена да предпазва от топлината на слънцето, но от друга страна можеше да предпазва и от любопитни погледи. През него сигурно се виждаше само навън, а можеше и изобщо да не е прозрачно. Стъклото сигурно бе армирано, непробиваемо, така че да издържи на атака. Всичко това, обаче, бяха само хипотези, които можеха да се проверят единствено чрез нападение.
Въпреки това съществуваше един лесен начин за проверка дали това така обикновено на вид камионче е предназначено за бойни операции. Всичко, което трябваше да направи, бе да легне на земята и да погледне под автомобила. Беше тъмно и трябваше да изчака някоя светкавица да освети мрака. Дори и при мигновения й проблясък, той видя каквото му трябваше. Караваната имаше специален резервоар за гориво.