Дру караше през бурята, като спазваше ограничението за скоростта — дали все още бе петдесет и пет мили? Той се почувства изпълнен с лоши предчувствия. Погледна наляво към портата и тясната алея, която минаваше през гората и водеше към манастира. Представи си островърхия покрив, който се издигаше над боровете на хълма. Спомни си страшната тишина на смъртта в килиите. Стисна зъби. След това алеята остана зад него и когато погледна в огледалото видя, само мрак. Сърцето му прималя, пълно с горест и мъка. Не му се живееше.
Какво ли го очакваше там, напред — питаше се той. — Какви ли ще бъдат отговорите. За шест години времето беше спряло за него. Но светът не бе стоял на едно място. Той знаеше, че изправяйки се пред неизвестното бъдеще, неминуемо ще се сблъска със своето минало. А отговорите лежаха някъде там, назад. Кой бе атакувал манастира? Защо? Дали не бе „Скалпел“? Но хората там вярваха, че той е мъртъв. Отново си спомни Арлийн, бившата си любовница и нейния брат Джейк, неговия приятел. Джейк, единственият човек, освен отец Хафър, който знаеше, че Дру не е мъртъв. Добре тогава. Първо ще говори с отец Хафър, след това ще отиде при Джейк. Въпреки объркването си беше сигурен в едно. В предишния си живот бе оставил много врагове, не само в „Скалпел“. Ако искаше да се скрие от греховете си, трябваше да се скрие и от самия себе си.
ЧАСТ ВТОРА
Странникът
Пред себе си Дру видя мътната светлина на уличните лампи, проникваща трудно през плътната дъждовна завеса. Той навлезе в покрайнините на Куентин и се отклони от главното шосе, като използва странични улички, защото се страхуваше, че е възможно преследвачите му да го дебнат да премине през градчето. В другия край той се върна на главното шосе и продължи на юг.
Часовникът на таблото бе различен от онези, с които бе свикнал през 1979 година. Вместо обикновен кръгъл циферблат със стрелки, той показваше часа чрез зелени светещи цифри и букви, което го караше да се чувства като в пилотска кабина. Още една промяна, с която трябваше да свикне. Пет часа и девет минути сутринта. Скоро щеше да настъпи утрото, помисли си той. Трябваше да се отдалечи от Куентин колкото се може повече преди да разсъмне.
Мъжът на съседната седалка простена. Дру го погледна тревожно. Не му беше време да се събужда. След това разбра причината — турникетът го стягаше. Трябваше да спре някъде и да разхлаби малко колана, за да позволи на кръвта да се раздвижи. Тя плисна от раната и изцапа пода. Караваната се изпълни с познат, сладникав мирис.
Дру отвори прозореца и продължи да кара още десет минути, като се взираше през дъжда. След това спря, за да стегне турникета и отново потегли. Струваше му се, че това шосе е толкова подходящо за наблюдение, колкото и главната улица в Куентин, затова на първото отклонение сви. Продължи по тесен и стръмен планински път с много завои. Премина през две-три малки селца, като наблюдаваше познатото му от преди спокойствие, присъщо за Нова Англия, с любопитството на първооткривател. Островърха бяла черква му напомни за големите проповедници от този щат и за една проповед, озаглавена „Грешниците в ръцете на разгневения Бог“. Неочаквано откри, че е започнал да се моли на глас:
— И ни прости греховете, така както и ние прощаваме на нашите длъжници. И не ни въвеждай в изкушение, но ни избави от лукавия.
Прошката не беше изход. Беше важно да остане жив. Изкуплението — също. Изкушението? Да. И грехът.
На зазоряване пътят пресече друг и зави надясно. Той продължи по него, движейки се все на юг, към Бостън и отец Хафър. Бурята поутихна, дъждът премина в ситна мъгла, а пътните знаци сочеха, че след като пресече реката, ще навлезе в Ню Хемпшир. Това беше добре. Най-краткият път до Бостън бе през долната му част. Когато минаваше през градовете, започна да среща коли, а тук-там и хора по улиците. Светът се събуждаше и се захващаше за ежедневната си работа. Трябваше да изпълни мисията си преди прекалено много свидетели да са го видели. Въпреки че не беше спал предната нощ, удивителното усещане, че се завръща отново в света, го държеше буден. Скоро слънцето се вдигна достатъчно високо и разпръсна мъглата. След малко той забеляза табела за място за почивка. Толкова рано — часовникът показваше само осем и четиринадесет — там едва ли щеше да има хора, а той трябваше да спре отново, за да разхлаби турникета.
Мястото за почивка бе малко, но много приятно. Бе отделено от пътя с тясна ивица дървета. Пет маси от червено дърво бяха поставени под няколко големи кестенови дървета, чиито листа бяха вече ръждивокафяви. Малка пътека, покрита с бели камъни, водеше към дървено мостче, което прехвърляше бистро поточе, а от другата страна имаше люлка и въртележка.