— Ти каза, че няма да ме убиеш, нито да ме измъчваш.
— Държа на думите си.
— Но все пак си въобразяваш, че ще ме накараш да говоря.
— Точно така.
— Това трябва да го видя.
Дру се усмихна.
Когато излезе от паркинга, Дру се почувства доста объркан от шума и суматохата по пътя. Колите бяха по-малки, отколкото ги помнеше — явно наследство от петролната криза в средата на седемдесетте. Но след това покрай него минаха две огромни каравани и това пък му припомни предупреждението от 1979, че автомобилите, харчещи огромни количества бензин, ще останат в миналото. Явно не бе станало така. След караваните мина една луксозна кола, чиято марка и име той не знаеше. Нима кризата бе свършила? Нима са изобретили ново и евтино гориво?… А след нея голям автомобил със смъкнат гюрук. Дру не можеше да проумее — преди да постъпи в манастира откритите коли бяха спрени от производство. Какво ли се е случило, че са ги върнали отново?
Стигна до цял ред ресторантчета за бързо хранене. Въпреки че не ги обичаше през седемдесетте, той ги използваше често. Тяхната безличност го правеше невидим. Но сега, за отвикналия му от подобни гледки поглед, неугледността им беше отблъскваща. На голямо табло се рекламираше някакъв специалитет, наречен „тако пица“. А какво ли по дяволите бяха тези „пилета Мак Нагет“?
Най-сетне откри бензиностанция. Бензинът бе по долар и двадесет за галон, с петдесет цента по-скъп в сравнение със седемдесет и девета, а колите продължаваха да се движат по пътищата.
— Имам чувството, че съм паднал от Марс.
— Какво?
А може би наистина беше на Марс.
Дру спря караваната близо до колонката.
— Затвори си очите и стой тихо. Някой идва.
Той купи от момчето, което дойде да ги обслужи, маркуч за радиатора. Плати с парите от портфейла на убития мъж на хълма. След като излезе на пътя, хвърли маркуча в скута на мъжа.
— Ето. Подарък за теб.
Въпреки пристегнатия си крак мъжът почти подскочи.
— За какво е това, по дяволите?
— Защо се стресна? Не обичаш ли изненадите?
— Попитах за какво е това?
— Отгатни.
— Използва се за бой, за да не оставя следи. Но ти каза, че няма…
— Така е. Няма да те бия. Не позна. Опитай пак. Така времето ще мине по-бързо.
— Да не би да се връщаме там, където бяхме?
— На онова място зад горичката.
— Разбрах.
— Какво разбра?
— Господи, ти си луд! — простена мъжът.
Дру го изгледа.
— Бих желал да не споменаваш името Господне в тази каравана.
Стигнаха до пустия паркинг. Дру беше харесал мястото, защото бе отделено от пътя с малка горичка. Той паркира караваната така, че тя почти опря в ствола на един голям кестен. Изгаси мотора и излезе усмихвайки се.
— Веднага се връщам — обеща той и бодро размаха маркуча.
Пъхна единия му край в ауспуха на автомобила, отвори задната врата и вкара другия край вътре. Отново включи мотора и го остави да работи. Караваната започна да се пълни с отровен синкав дим.
Мъжът изпадна в истерия:
— Господи, бях прав! Ти си абсолютно откачен!
— Ако се вълнуваш, изобщо няма да можеш да дишаш! — отвърна студено Дру.
Очите на мъжа се разшириха. Обвит от синкава мъгла, той започна да кашля.
Дру използва спалните чували, за да уплътни задната врата. Провери дали прозорците са добре затворени. След това пусна радиото.
— Обичаш ли музика?
Очакваше да чуе нещо още по-влудяващо от хеви метъла. Обаче гласът на водещия обяви: „Линда Ронстад и оркестъра на Нелсън Ридъл“.
Песента беше мелодична, в типичен за записите на Франк Синатра от петдесетте години аранжимент. Господи, още помнеше нейните версии на „Когато ще бъда влюбена“ и „Отново в САЩ“. Дру почувства как изтръпва целият.
Кашлицата на пленника му го върна към действителността.
— Не мога да дишам — едва продума мъжът. — Не мога…
Дру затвори вратата. Отдалечи се от караваната, мина по пътечката, застана на мостчето и хвърли няколко камъчета в потока. Въздухът бе хладен и миришеше приятно.
С учудващо безразличие погледна към караваната. Вътрешността й бе пълна с дим, но Дру виждаше как мъжът се гърчи на предната седалка. Но още по-важно беше, че и той го виждаше. Дру сви рамене и се облегна на парапета на мостчето. Откъм караваната се дочу стенание.
След малко стенанията утихнаха и Дру се запъти обратно. Отвори вратата и спря двигателя.
— Как си?
Лицето на мъжа бе съвсем бледо, а очите полузатворени. Когато вътре се проветри малко, Дру го потупа по бузите.