— Не ми заспивай. Не обичам да притеснявам никого, нито да досаждам. Попитах те как си?
— Кучи син!
— А, значи добре.
Мъжът се закашля, като се опита, но без много успех, да прочисти дробовете си.
— Копеле, ти обеща!
— Какво?
— Че няма да ме убиваш, нито да ме мъчиш.
— Аз държа на обещанията си. Сам си си виновен, ако това е мъчение за теб. Отравянето с газове е съвсем безболезнено. Почти като заспиване. Отпусни се и се остави на течението. Ще ти е по-лесно.
Очите на мъжа бяха червени, сълзливи.
— И на това ли му викаш милосърдие! Няма да ме убиваш, значи!
— Точно така. Нямам и най-малкото намерение да те убивам.
— Е и?
— Имам въпроси. Ако не ми отговориш, ще ти пусна още една доза. После още една, ако се наложи. Въглеродният окис ще подейства. Само ти ще решиш до каква степен, защото съществува риск разумът ти така да отслабне, че да не можеш да определиш мига, в който повече няма да издържиш.
— Мислиш, че се страхувам да умра ли?
— Казах ти, че не става дума за смърт. Ти ще останеш жив.
— Тогава защо трябва да говоря?
— Защото си изправен пред нещо по-лошо от смърт. Ако не говориш — Дру почеса наболата си брада, — ще си останеш с увреден мозък. Завинаги.
Мъжът пребледня.
— Ще бъдеш невменяем.
— Трябваше да ми кажат.
— Какво?
— Колко си добър. От мига, в който дойдох на себе си, все това ми се върти в главата. Ти струваш колкото дузина професионалисти. През цялото време ме превъзхождаш. Луд ли? Глупости. Ти си си напълно нормален.
Дру включи отново мотора и затвори вратата.
След още два подобни опита мъжът започна да отговаря. Беше доста замаян и отговорите му бяха несвързани. Дру трябваше да бъде доста търпелив, докато се убеди, че мъжът казва истината. Въглеродният двуокис беше замъглил разсъдъка му в такава степен, че действаше като амитал. След два часа Дру бе научил толкова, колкото и очакваше.
Но не беше доволен. Ударът бе замислен и изпълнен изключително професионално. Правилото бе клиентът никога да не участва пряко в операцията. Ако нещо се провали и някой член от бандата бъде хванат или реши да изнудва своя работодател, той не трябваше да има никаква пряка следа, която да води до човека, платил операцията. Клиентът влизаше във връзка с агент, който пък възлагаше задачата на свой човек. Той наемаше необходимите му изпълнители и следеше работата да бъде свършена. Всъщност, с изключение на самите изпълнители, никой от другите хора по веригата не се срещаха очи в очи. Уговорките между клиента и самите агенти ставаха чрез неутрални телефонни номера. Парите се прехвърляха чрез анонимни сметки в швейцарски или бахамски банки. На хартия не се документираше нищо.
От това, което чу, Дру заключи, че и в този случай е била спазена същата процедура. Мъжът увери Дру, че е бил нает от агент, чието име дори не знаеше. Агентът знаел къде да влезе във връзка с него и естествено не му казал кой плаща поръчката. Нито защо. Работа като работа. Странна наистина. Но пък заплащането било смайващо щедро.
Дру трябваше често да изважда мъжа от унес, като поднася към носа му ароматни соли от аптечката. Накрая му позволи да заспи, но преди това се убеди, че е проветрено.
Той се замисли обезкуражен. Беше се надявал да намери бързо отговор, но Бог бе решил обратното. Изпитанията му продължаваха. Поредното изкупление.
Така. Тук опита, но се провали. Все пак провалът не беше по негова вина. Ако не бе опитал, щеше да е глупаво. Но бе изгубил доста време. Трябваше да тръгва към Бостън. Към своята връзка със света — отец Хафър. Трябваше да му разкаже какво се бе случило. Да предупреди църквата и тя да му даде убежище.
Дру извади маркуча от ауспуха, свали спалните чували и затвори вратата. Мъжът до него спеше изтощен. Дру излезе от паркинга и продължи през Ню Хемпшир на юг към Масачузетс.
Беше по здрач, когато пристигна в Бостън. Взе портфейла на пленника си и остави караваната и спящия в нея мъж на почти пустия най-горен етаж на паркинга на летище „Логан“. Трябваше да направи нещо за човека. Все пак му бе обещал.
Съвсем се смрачи, когато намери уличен телефон близо до автобусната спирка пред аерогарата и се обади на летищната охрана. Каза им къде е паркирана караваната и какво ще намерят в нея. Беше се погрижил да изтрие отпечатъците си.
— Той е терорист. Напълно откачен тип, луд за връзване. Попитайте го откъде е взел всички тези оръжия. И през цялото време се хвалеше как щял да отвлече самолет, да го накара да лети за Флорида и да кацне в Дисниленд. Е, какво можех да направя! Поставете се на мое място. Трябваше да стрелям.