И затвори. Усмихвайки се, Дру се качи на автобуса за града, плати на шофьора и седна зад него. Останалите пътници гледаха с неодобрение мръсните му дрехи. Ще го запомнят, помисли си той, като си представи какво става в момента на летище „Логан“.
Охраната нямаше да бъде затруднена да проследи дори този двадесетсекунден разговор. След това ще намерят караваната. Ще разпитат хората на автобусната спирка до телефонната кабина. Някой от чакащите със сигурност ще си спомни, че един небръснат мъж в джинси и подплатено яке е говорил по телефона от кабината. А много вероятно е и да си спомнят, че се е качил на автобуса.
Трябваше да прекъсне следата. Ако искаше да изчезне, трябваше да слезе от автобуса и да направи нещо за външния си вид. Да го промени така, че да не бие на очи. И то бързо. Чак след това можеше да отиде при отец Хафър.
Той погледна назад. Нямаше полицейски сирени, нито лампи. Все още не. Но дали за дълго?
Магазините бяха вече затворени. Трябваше да изчака до сутринта, за да си купи дрехи. А дотогава? Прецени възможностите си. Отхвърли мисълта за хотел, дори и най-долнопробния. Не и в този вид. Всички администратори имаха чудесна памет. Нуждаеше се от камуфлаж.
Опита се да си представи какво ли щеше да отговаря пленникът му, когато охраната го открие. Каква ли история щеше да измисли, за да обясни бронираната каравана, оръжията, радиооборудването? Каквото и да измисли, едно нещо нямаше да посмее дори да спомене — манастира.
Спомни си веселието, което го беше обзело, когато говореше с пленника си или когато обясняваше измислената история на охраната. След шест години мълчание да говори му доставяше някакво странно удоволствие. Настроението му се промени обаче, когато се запита защо остави мъжа в караваната.
Е, не можех да го взема със себе си, я!
Не разбира се, но… Имах възможност за избор. Да, но не се възползва от нея. Преди…
Точно така. Когато се бореше за живота си на хълма, уби противника си. Признавам греха си! Но тук имаше и друга възможност.
Изведнъж заключението го порази със своята безпощадност. В предишния си живот той не би оставил този мъж жив.
Въпреки промените в света, докато е бил извън него, в едно отношение той си бе останал същият. А може би е станал и по-лош.
Бостънският подземен живот.
Той слезе от автобуса и се отправи към старата част на града. Тръгна през осветената от неонови реклами тъмнина на криволичещите улици (наследство от хаотичното строителство през 17 век и кошмар за архитектите на града), отмина сградите от хром и стъкло, залепени до исторически фасади от тухли и греди. Колкото повече навлизаше в лабиринта на града, къщите ставаха по-подтискащи. Пищността отстъпваше на безличие и запуснатост. Беше стигнал до джунглата, до света на хищниците. До боклука, утайката. Подземният свят на Бостън.
Проститутки се разхождаха от двете страни на улицата пред него. Въпреки студената октомврийска нощ някои бяха с къси, тесни кожени поли или с дълги рокли с цепки, разкриващи изцяло бедрата им.
Когато Дру мина, те го изгледаха косо.
— Хей, сладур!
— Искаш ли да ти опъна струната, малкия?
Дру се вглеждаше в тях, като търсеше по лицата им знак, че някоя от тези жени би могла да му бъде от полза. Ярко жълта кола спря на стопа до него. Караше я една горила. Дру веднага хвана маузера под якето си. Премигна, когато видя жената в колата на мястото до шофьора да му показва гърдите си. Зърната й бяха боядисани с червило, а тя вдигна въпросително вежди.
Дру почувства отдавна забравено стягане в корема. Поклати яростно глава. Тя се разсмя и се обърна към мъжа до нея, който вдигна кутия бира към устата си и натисна газта. Колата профуча покрай него.
Той потръпна, като се опита да потисне обзелата го възбуда. В манастира сексуалните му желания бяха изчезнали без особени усилия. Сега само за няколко часа те се бяха възвърнали отново. Продължи да върви. Но лицето на Арлийн изплува в паметта му.
Една млада негърка привлече вниманието му. Гъстата й къдрава коса бе късо подстригана като на момче. Гърдите й плуваха под тениската, отгоре носеше найлонов шлифер. Това, което го привлече, бе че тя гледаше с нещастно изражение на лицето една бримка на чорапогащника си. Изражението й събуди в него симпатия.
Той се приближи. Очите й светнаха. Тя се изправи и изпъчи гърди.
— Имаш ли терен? — запита Дру.
— За какво?
— Трябва да има легло.
— За какво?
Дру се намръщи. Не можеше да повярва, че е сбъркал с нея.
— Бъди по-точен — добави тя. — Какво искаш?
Той най-сетне разбра.
— Мислиш, че е капан? Страхуваш се, че съм ченге.