Тя притвори очи.
— Че защо някое ченге ще ме притеснява?
— Толкова отдавна беше, че съм забравил. Трябваше да попитам колко. Ако бях споменал пари, нямаше да има проблеми, нали?
— Колко за какво?
— Да прекарам нощта.
— И какво искаш да правиш през нощта?
Тя едва ли ще повярва на истината, помисли си той. Затова й направи предложение:
— О — отпусна се тя. — Това ли е всичко? За миг си помислих, че изглеждаш чудато. Всичко, което мога да кажа, е че имаш високо мнение за себе си, ако си мислиш, че можеш да го правиш цяла нощ. Петдесет долара.
Дори преди шест години тази цена би била ниска.
— За цялата нощ ли?
— Не, за един път. Може би. Ще видим — Тя го потупа по бузата. — Но трябва да направим нещо за този гласпапир на лицето ти.
— Това влиза и в моите намерения.
Блясъкът в очите й се върна.
— Да вървим тогава.
Тя го отведе две пресечки по-надолу, в една занемарена сграда със захабени тухли и прашни прозорци. Бетонните стълби целите бяха изпоцапани с птичи изпражнения.
На вратата се спря.
— Сега, скъпи, това което трябва да знаеш е, че моят приятел живее в съседния апартамент. Тъй че, ако си от любителите на разни гадости…
— Той и още двама юнака с бейзболни бухалки ще ни посетят.
— Точно така. Знаех си, че ще ме разбереш.
Те влязоха в мрачния вестибюл и се изкачиха по скрибуцащото стълбище. Перилата се клатеха. Тя отключи вратата на малък апартамент и протегна ръка с подканващ жест.
— Домът е там, където е сърцето. Бърлогата на несправедливостта.
Забелязвайки играта на думи, Дру разбра, че тя е твърде интелигентна за едно улично момиче.
— Била ли си в колеж?
— Да, в училището за яко чукане. Ако си любознателен, мога да те понауча на някои неща тази нощ — Тя се намръщи и затръшна вратата. Стаята бе малка, но чиста и приятна.
— Забележи, че не заключвам, в случай че приятелят ми реши да ни посети. В шкафа има поркане. Уиски, ръжена ракия, бърбън. Бирата е в хладилника. Мога да поръчам на едно място и сандвичи, но ще ти струва допълнително.
— Чудесно — отвърна Дру. — Не пия, но съм прегладнял. Поръчай нещо, което да няма месо. Домати и марули. Три, не четири сандвича. И мляко.
Той огледа стаята. Стомахът му се обади, когато тя вдигна телефона да поръча храната. Малък телевизор, стереоуредба, диван, хубаво кресло.
— Това ли е банята? — посочи той една врата.
Тя се разсмя.
— Да не си мислиш, че си в хотел „Риц“? Там е кенефът. Извинявай за израза. Канапето служи за легло. Само вдигни възглавниците и го издърпай.
Той така и направи. Изведнъж чу шумолене на дрехи зад себе си. Обърна се стреснат. Беше късно. С професионален жест тя вече бе свалила шлифера, блузата и тъкмо смъкваше полата.
Той вдигна ръка.
— Не. Това, което казах, че искам да правим, бе лъжа.
Тя замръзна с пола, смъкната до средата на коленете. Стоеше пред него по бикини, а тъмният триъгълник отдолу прозираше недвусмислено.
Очите й се разшириха. Пристъпи към него, гърдите й се поклащаха, а погледът й бе несигурен.
— Какво?
По гърдите и бедрата й имаше белези, които показваха, че е раждала.
— Исках да ти обясня на улицата, но ти…
— Хей, казах ти! Никакви наркотици или перверзии, защото… — и вдигна юмрук да почука на стената.
— Недей! Спри! — Заговори тихо и умолително. — Моля те, недей. Няма от какво да се страхуваш.
— Какво искаш, по дяволите?
— Точно това, което ти казах на улицата. Да прекарам нощта при теб. Това е всичко. Да се изкъпя, да използвам самобръсначката ти и да се приведа в приличен вид. Да си легна в леглото. И да поспя.
Тя вдигна вежди недоумяващо.
— Ти си падаш по баните? Трябва да те изкъпя, така ли?
— Няма нужда — Въпреки че се опитваше да не гледа към триъгълника между бедрата й, тялото му го предаде. Все пак не беше виждал жена, още по-малкото пък гола, от 1979 година и не можеше да се противопостави на възбудата. Но трябваше да устои, да се съпротивлява. Помъчи се да гледа лицето й, което имаше доста момчешко изражение, и да не обръща внимание на гърдите й. — Моля те, облечи си нещо.
— Това пък защо — каза тя, но в гласа й вече нямаше гневни нотки. — Ясно е, че си смахнат. Да не искаш да кажеш — тя застана в доста предизвикателна поза, очите й блестяха закачливо, — че това, което виждаш, не ти харесва?
— Ако може да ти помогне да ме разбереш… аз съм… или по-точно бях… свещеник.
Тя присви очи.
— И какво? Една моя приятелка обслужва по двама свещеника на седмица. Привърженичка съм на равните права. Не съм за дискриминацията.
Дру се разсмя.
— Значи такава била работата. Я се отпусни!