— …толкова по-добре за мен. Добре, твърдиш, че си свещеник.
— Почти. Наричаме се помежду си „братя“.
— Това значи, че си бил в манастир. Президент е Рейгън.
Удивен, Дру спря да се бръсне.
— Значи Картър не го преизбраха!
— След като остави онези иранци да ни направят на глупаци!
— Иранци ли?
— Кризата със заложниците. Нищо ли не знаеш?
— Струва ми се, че е очевидно. Е, хайде, разказвай.
Урокът започна и той бе удивен. Научи за иранското нападение на американското посолство в Техеран през 1979. Научи, че през 1980 Съветите, ядосани от насилието в Иран, влезли в Афганистан, за да направят от страната буферна зона при евентуално нападение. И двете кризи, осъзна той с ужас, бяха заради него. Заради това, което бе направил, или по-скоро не бе направил. Спокойно, без вълнение. Това е естествено редуване на причини и следствия. Ако беше изпълнил последната си задача и беше убил мъжа, който трябваше да убие, вероятно тези последствия нямаше да ги има. Вместо това, той влезе в манастира, а оня мъж бе предизвикал кризата в Иран.
Сбърках ли? — запита се Дру. Колко ли хора са пострадали заради мен? Но как може решението да не убиваш да бъде неправилно?
Жената продължаваше да говори. Заради Афганистан президентът Картър забранил на американските атлети да участват в Московската олимпиада през 1980 година. Съветите пък им го върнали, като забранили на своите да участват в Олимпийските игри в Лос Анжелис през 1984.
— Руснаците твърдяха, че няма да дойдат, защото се страхували от терористи. Но всеки знаеше, че е заради това, което направи Картър.
Терористи. Без да иска Дру изстена. Беше се надявал никога вече да не чуе тази дума.
Но имаше още много неща, които трябваше да чуе. Докато тя пушеше, разказвайки безгрижно за събития отпреди шест години, отчаянието го обземаше все повече и повече. Научи, че Рейгън за малко да бъде убит от някакъв влюбен маниак, който искал да привлече вниманието на малолетна кинозвезда. Имало покушение над Папата на площад „Свети Петър“ от някакъв турски религиозен фанатик, който вероятно е бил агент на българските тайни служби. Южнокорейски пътнически самолет, пълен с пътници, някои от които американци, навлязъл във въздушното пространство на Съветския съюз и бил свален без предупреждение. Никой не оживял, и въпреки това нямало никакви последствия.
— Защо? — говореше тя възмутено. — Нима трябва да се оставяме така да ни избиват?
Дру не можеше да й каже, че в тези неща нищо не е такова, каквото изглежда. Че пътнически самолет не може просто така да навлезе в чуждо въздушно пространство.
Всичко беше ясно. Всички тези нещастия за нея бяха станали нещо обикновено. Но за него, след шестте години, прекарани в манастира сред мир и спокойствие, този разказ бе ужасяващ. Опитваше се да отхвърли натрапчивата мисъл, че насилието вече е всекидневие и светът е станал още по-грешен.
— А разведряването?
— Какво е това?
— Военен израз. Опитите с ядрено оръжие бяха ли забранени?
— О, продължават. И знаеш ли какво твърдят разни задници — викат им „военни експерти“? Че можем да спечелим, т.е. да оживеем в една ядрена война. Казват, че било предсказано в библията. Че християните ще бият комунистите.
Дру простена.
— Не ми казвай нищо друго — Той стана и се приготви да излезе от ваната.
Тя му подаде хавлия.
— Най-добре се загърни, скъпи. В противен случай — тя повдигна вежди — знае ли човек. Може да ми станеш интересен.
Беше направил добър избор. Тя беше готина, разсмиваше го. Той уви хавлията около кръста си и погледна към дрехите си.
— Май трябва да ги поизпера.
— Мога ли да направя нещо за теб — все пак си ми платил. Нека да ти помогна.
Дру не успя да реагира навреме. С отвращение тя взе дрехите му. И видя маузера под тях. Остана неподвижна.
— Пълен си с изненади.
— Е, и какво ще правим?
— Ще крещя. Тогава приятелят ми ще довтаса веднага.
— Надявам се, няма да го направиш.
Тя го погледна в очите. Той не искаше да я наранява. Какво ли щеше да направи, ако започнеше да крещи?
— Добре, няма.
Отдъхна си.
— Половината от хората, които познавам, носят оръжие, но не се държат като теб. Уверявам те. Сигурно за двеста долара правиш живота на момичетата доста интересен — Тя вдигна дрехите му и смръщи нос: — Какво така мирише от джоба ти? Ужасно е!
— По-добре не питай. Казах ти.
Дру взе якето и го остави на поличката. После отпуши тръбата и натопи в чиста вода панталоните, бельото и ризата си. Помоли я за едно найлоново пликче и докато тя звънеше да пита какво става със сандвичите, пъхна Малкия Стюарт в него и завърза края на възел. После остави пликчето и маузера под кърпата заедно със снимките, които взе от манастира, и накрая натопи и якето си.