Рицарите се загледаха мълчаливо в чашите си.
Балдуин вдигна очи.
— Но той не е обучен.
— Познава историите за убийците. Чувал е за начина, по който действат. Освен това имам и нещо друго на ум.
— Колко време ще ти отнеме?
— Това, което съм намислил ли? Три месеца.
— Трябваше ми цял живот, за да стана добър воин — възкликна Уилям. — Да не забравяме, освен това, че вероятността да го убият е голяма.
— Да, но си струва да опитаме — каза Жак. — Предполагам, че разбирате колко е важен този опит. Разберат ли веднъж тези езичници, че не само ние, но дори един от тях е готов да умре за божията слава…
— Ще спят също толкова неспокойно, колкото и ние сега.
Балдуин го изгледа накриво.
— Значи отговаряме на терора с терор?
— Има разлика — отвърна Жак. — Нашата война е свещена.
ЧАСТ ПЪРВА
Изкуплението
Намираше се на запад от Куентин, щата Върмонт. На четвърт миля от двупосочното шосе, вдясно от гребена на хълма, скрито отчасти от борови дървета. Околните възвишения бяха по-високи и обрасли с гъсти кленови гори, които сега, през есента, преливаха в оранжеви, жълти и червени тонове. Висока телена ограда вървеше успоредно на пътя, като променяше посоката си под прав ъгъл и изчезваше дълбоко в гората. Трудно можеше да се изчисли площта, тъй като не се виждаше докъде стига оградата, но няма да сте далеч от истината, ако решите, че е поне стотина декара. Най-близката постройка бе една дъсчена бензиностанция, която оставаше доста назад, почти извън полезрението, от другата страна на серпантината. А фабриката за кленов сироп изобщо не се виждаше, защото бе на миля.
Отдалечено и уединено място.
Мирно и спокойно.
Гледайки покрития с борове хълм, човек би могъл да си помисли, че това тайнствено място, заобиколено от прекрасни дървета, сигурно е убежище на някой милионер, където той почива от напрежението на работата, отдаден на незнайни удоволствия.
А може би беше зимен курорт, затворен до падането на снега… Или пък…
Но ако човек само минаваше оттам с кола, никога нямаше да разбере това. Нямаше пощенска кутия, нито някакъв знак на вратата, а самата тя беше заключена с дебела верига и още по-солиден катинар. Алеята от другата страна бе буренясала, цялата в храсталаци и повалени дървета. Все пак ако любопитството продължи ви измъчва, най-добре попитайте във фабриката за сироп. Но сто на сто ще се почувствате още по-незадоволени и объркани. Работниците във фабриката, истински жители на Нова Англия, ще ви говорят с охота за времето, но не и за собствената си или на своите съседи работа. Не бива да им се сърдите. Те наистина не знаят, въпреки че се разнасят какви ли не слухове.
Гледана от въздуха, постройката на хълма бе по-голяма, отколкото се виждаше от пътя. Можеше да се забележи също така, че тя не е единствена. Други по-малки сгради, някои скрити от боровете, оформяха трите страни на квадрат, четвъртата на който бе самата къща. В пространството между тях бяха насадени цветя, храсти и дървета. Две алеи, застлани с бели камъни, се пресичаха в средата на квадрата. Получаваше се едно балансирано, симетрично подредено пространство, което успокояваше окото. По-малките постройки, строени в редица като градски къщички, имаха островръхи покриви, копирайки в умален вид високия алпийски покрив на сградата.
Въпреки голямата площ на имението навън имаше доста малко хора. Дребен пазач почистваше градината. Двама работника събираха ябълки в овощната градина, която се намираше зад едната редица постройки. Тънка струйка дим се вдигаше от огъня, запален в голямата зеленчукова градина зад другия ред сгради. При това многообразие от земеделски култури, имението сигурно имаше доста обитатели. Но въпреки явните следи на човешко присъствие, то изглеждаше някак изоставено и пусто. Ако имаше гости, изглеждаше странно, че те не желаеха да се възползват от прелестта на тихия есенен ден. Явно имаха много важни причини, за да останат вътре.
Уединението на обитателите беше част от тайнствеността на това място. През 1951 година отнякъде дойдоха цял отряд работници. Странно бе, че този, който бе финансирал строежа, не се възползва от евтината работна ръка тук, затова жителите на Куентин не знаеха какво става на този хълм. Когато работниците поставиха масивната порта и заминаха, местните жители откриха с изненада един доста впечатляващ комплекс. Те си спомниха историите за разработването на атомната бомба в Ню Мексико в края на войната, които бяха чели в пресата. Бяха чували, че правителството построило в пустинята малък град. Местното общество започна да се надява, че бизнесът в града им ще се съживи. Но надеждите им бяха напразни. Най-странното бе, че хората, които отиваха в къщата на хълма, никога не се връщаха обратно.