Отец Хафър премигна.
— Забележително.
— И то в много отношения. Орденът на монасите-отшелници поддържа своята независимост благодарение на приходите от продажбата на течност, предназначена да весели и сприятелява хората. Въпреки това аз мисля, че в това няма противоречие. Разбира се, той се произвежда от послушници.
Ежедневните му нужди се задоволяваха от братята-неотшелници, които живееха в голямата сграда. Там бяха също така параклисът, трапезарията, кухнята и стаята за гости. Спартанската му храна се подаваше през едно прозорче на вратата на работилницата. В неделя и на големите празниците, обаче, правилата го задължаваха да напуска килията си, която всъщност никога не се заключваше, и да се храни с другите отшелници в общата манастирска трапезария. При тези случаи разговорите бяха позволени, но той никога не се възползва от това. От него се изискваше също така да напуска килията и да се присъединява към другите монаси в параклиса в полунощ за молитва, сутрин в осем часа за литургия и привечер в шест за вечерня. Той не обичаше тези прекъсвания и предпочиташе самотата на килията си.
Единственото нещо, което нарушаваше самовглъбението му, беше мишката.
— Обетите — каза отец Хафър. — Разбирате ли напълно тяхната важност? Не само тези за бедност, благочестие и послушание, тежки сами по себе си. Добавете към тях и клетвата за вярност към принципите на картузианците. Ще бъда прям, дори това да ви прозвучи грубо. Когато църковният съвет се събира, за да обсъди молбите, по принцип отхвърля младите мъже. Недостатъчната им зрялост поражда съмнения относно спазването на обета за отшелничество.
— Ако наруша обета си, ще бъда прокълнат завинаги, нали?
— Така е. Дори изповедта няма да ви даде опрощение. Единствената ви възможност ще бъде молба за освобождаване. Но толкова сериозни искания се обсъждат месеци наред. Междувременно, ако умрете…
— Това няма значение.
— Не исках…
— Вече съм погубен.
Отец Хафър повиши глас:
— Защото не сте се придържали към християнските закони тринадесет години ли? В сравнение с нарушаването на свещените обети, този грях е нищожен. Мога да ви изслушам още сега и да ви опростя греховете. Но дори и изповедта няма да ви върне спокойствието и да спаси душата ви, ако нарушите обетите. Сигурно вече разбирате защо църковният съвет няма да удовлетвори молбата ви. Ако ви приемем, но продължим да се съмняваме, че ще спазвате стриктно изискванията на картузианския орден, значи самите ние не сме зачели обетите. Ако в определен момент не ви стигнат силите да издържите на изкушенията, вие ще се самоосъдите, а за това до голяма степен вина ще носим и ние. Така ще поставим под заплаха спасението на собствените си души.
— Но ако…
— Да, продължавайте.
— Ако не ме приемете, пак ще бъдете виновни, но за друго.
— За какво?
— За това, което ще бъда принуден да направя. Казах ви, че се чувствам прокълнат. И не защото не съм се изповядвал и причестявал по Великден.
— А за какво?
— Защото ще се самоубия.
Един ден на петата година от неговото отшелничество в манастира, когато кленовете в гората започнаха да аленеят от есенната хладина, той беше коленичил на твърдия под в работилницата за молитва. Изведнъж усети някакво движение вдясно от него. Трепването беше мигновено, затова Дру си помисли, че е възможно да е било зрителна измама от пренапрежение на очите в резултат на мъчителната концентрация. По челото му изби пот. Засрамен, че е позволил да отклони вниманието си, Дру с още по-голямо усърдие се опита да се съсредоточи, за да избегне ужасните видения от миналото.
Но движението продължи. Той усещаше някакво присъствие в стаята. За момент се запита дали е достигнал състояние, в което да халюцинира. Говореше се, че някои монаси след усърдно и изтощително самовглъбяване са имали видения. Но после скептично отхвърли това предположение — беше забелязал раздвижване ниско долу в основата на стената. Какво религиозно видение би се появило точно там?!