Дейвид Морел
Братството на розата
На Донна
Дните отминават все по-бързо, а моята любов става все по-силна.
„Учете ги на политика и война, за да могат синовете им да учат медицина и математика, а техните деца да получат възможност да изучават рисуване, поезия, музика и архитектура.“
Пролог
Светите убежища на Абелар
Беглец
Париж. Септември 1118 година.
Пиер Абелар, красив сановник от църквата в Нотр Дам, съблазнил привлекателната си ученичка Елоиз. Нейният чичо — Фулбер, побеснял, като разбрал, че тя е бременна и решил да отмъсти. В ранните часове на една неделна утрин, когато Абелар отивал на богослужение, трима убийци, наети от Фулбер, го нападнали, кастрирали и оставили да умре от раните си. Той обаче оцелял и страхувайки се от нови покушения, потърсил защитно убежище. Първо избягал в манастира „Сен Дьони“ край Париж. Докато се възстановявал от раните си там, научил, че политически елементи, стремящи се да спечелят одобрението на Фулбер, отново подготвят заговор против него. За втори път той избягал в Куинси, близо до Ногънт, където намерил сигурно убежище. Нарекъл този дом „Закрила“ в чест на Светия дух.
Най-после Абелар намерил „свято убежище“.
Сигурни убежища — сурови закони
Париж, септември 1938 година.
На 28, неделя, Едуард Деладие, министър на отбраната на Франция, се обърна по радиото към френския народ със следното изявление:
Рано днес следобед получих покана от немското правителство за среща с канцлера Хитлер, г-н Мусолини и г-н Невил Чембърлейн в Мюнхен. Приех поканата.
Следващият следобед, когато Мюнхенската среща вече беше започнала, един аптекар на служба в Гестапо записа в дневника си, че пет черни Мерцедеса — модел 1938 г., са преминали край контролния пункт на ъгъла до аптеката му и спрели пред неугледната каменна сграда на № 36, улица „Бергенер“ в Берлин. От всяка кола излизал добре сложен цивилен шофьор, предпазливо оглеждал минувачите по оживената улица и отварял вратата, откъдето слизал единственият пътник — добре облечен възрастен мъж. Веднага след като придружал пътника си до здравата дървена врата на триетажната сграда, шофьорът отивал три пресечки по-нататък, до един склад, за да чака следващите инструкции.
Последният пристигнал остави шапката и палтото си на караула в кабинката, намираща се вдясно от вратата. Тактично не го претърсиха, но го помолиха да предаде куфарчето си. Наистина той нямаше нужда от него. На срещата не се разрешаваше да се водят бележки.
Караулът прегледа препоръчителните му писма и след това натисна бутона под бюрото си. Веднага се появи втори агент на Гестапо от една стая зад посетителя и го съпроводи до друга стая в края на коридора. Посетителят влезе. Останал зад него, агентът затвори вратата.
Посетителят се казваше Джон „Текс“ Отън. Той беше висок и суров, по своему красив петдесет и пет годишен мъж с прошарени мустаци. Готов да започне работа веднага, той зае единственото останало свободно място и кимна на четиримата мъже, пристигнали преди него. Нямаше нужда да бъде представян; той вече ги познаваше. Имената им бяха Вилхелм Смелцер, Антон Жирар, Пърсифал Ландиш и Владимир Лазенсков. Това бяха ръководителите на разузнаването на Германия, Франция, Англия и Съветския съюз. Отън представяше американското Министерство на външните работи.
В стаята нямаше нищо друго освен високи столове и пепелници до всеки от тях. Никаква мебелировка, нито картини, библиотеки, завеси, килим или полилей. Смелцер беше уредил стаята да е празна, за да гарантира пред тези хора, че няма да има скрити микрофони.
— Господа — каза Смелцер, — съседните стаи са празни.
— Мюнхен — каза Ландиш.
Смелцер се засмя и каза:
— Много сте прибързан за англичанин.
— Защо се смеете? — попита Жирар Смелцер. — Всички знаем, че в момента Хитлер иска моята страна и Англия да не гарантират повече защитата на Чехословакия, Полша и Австрия — говореше на английски заради американеца.
Смелцер запали цигара, за да избегне въпроса.
— Хитлер възнамерява ли да окупира Чехословакия? — попита Лазенсков.
Смелцер повдигна рамене и изпусна струйка дим.
— Като представители на една професионална общност, аз ви поканих тук, за да можем да се подготвим за всякакви случайности.
Текс Отън се намръщи.
— Макар че един другиму не уважаваме идеологиите си, ние в нещо си приличаме. Обичаме сложността на професията си.
Останалите кимнаха, съгласявайки се.