— Признавам, че имате добра организация.
— Много умерено твърдение. Но говорех за великия композитор. Концертът започва простичко и ви кара да мислите, че акордите предават някакво съобщение. Но в дълбочина има други скрити акорди, полудочути, полузагатнати, сякаш маестрото иска да каже „Имам за вас една тайна, но на другите — нито дума“. То е като прошепнат шифър на член от шпионската ни мрежа, или като знак за братство между хората.
Сол се измори много бързо и се опитваше да се пребори със съня, докато Кочуби си говореше, а Ерика караше по магистралата към Лион. Четиридесет минути преди да пристигнат в града, тя зави по един чакълест път, който следващата година щеше да стане част от експресната магистрала Женева — Масон. Тежки пътностроителни машини бяха паркирани по пътя за през нощта. Скърцането на чакъла, обсипващ долната част на колата, изостри вниманието на Сол.
През светлината на фаровете Сол се загледа в един тежък камион-цистерна, който затрополи пред него. Намръщи се, защото изведнъж камионът промени посоката си.
Блокира пътя.
Множество фургони изскочиха зад тежките камиони и обградиха Ситроена.
— Очите ми! — Ерика вдигна ръка, за да предпази очите си. Тя зави, за да не се блъсне в камиона и натисна спирачките. Ситроенът рязко спря пред един булдозер и се разтресе. Ерика отскочи. Главата й се блъсна във волана. Потече кръв.
Ударът събори Сол. Той се надигна и се взря в нея — стенеща и в безсъзнание. Осъзна, че не може да я носи и да избяга. Безумната му надежда беше да накара преследвачите да тръгнат след него, да ги заблуди и да се върне обратно за нея. Стисна Кочуби за ревера, когато той отвори вратата, но платът не издържа и се скъса.
Останал сам, Сол скочи навън, заобиколи булдозера и се втурна, за да избегне светлините на прожекторите. Тракаха врати. Чу една кола да спира. Крещяха мъже. По чакъла хрущяха стъпки. Прожекторите го преследваха. Сянката му пробягваше по калното поле. Попадна в един коловоз и вдигна ръце, за да запази равновесие. Отчаяно се опитваше да достигне до тъмната горичка и да се скрие от прожекторите. Скърцаше метал. Сол стегна рамене, за да омекоти ударите на високоскоростните куршуми, но вместо това усети ужилване. Във врата му се беше забила стреличка. Втора стреличка ужили бедрото му. Сгърчи се от разкъсващата болка. Погледът му се замъгли. Той падна в калта със свити към гърдите колене, с ръце, извити навътре. Разтърсиха го конвулсии. И това беше всичко.
Когато се събуди, знаеше достатъчно, за да държи очите си затворени и да слуша. Лежеше изтощен на някакъв дървен под. Болката в лявата му ръка би трябвало да бъде от убождането на подкожна инжекция. С достатъчно Бревитал биха могли да го държат упоен за часове. Само че внезапните крясъци на Кочуби към някой друг в стаята го събудиха. Ръцете му бяха стегнати зад гърба в белезници. Но белезниците бяха още студени, незатоплени от тялото. Който и да беше в стаята, със сигурност скоро го бяха довели тук.
Кочуби продължаваше да вика:
— Какво търсят те? Защо не сте ме пазили по-добре? Явно сте знаели, че съм в опасност!
Сол чу и друг глас, плътен и спокоен:
— Другарю, ако лявата ти ръка свири гамата противоположно на дясната…
— Невъзможно е да се различи дали гамата е миньорна или мажорна! Всяко дете… Но какво общо има това с…?
— Лявата и дясната ръка трябваше да действат без синхрон. Ако ти знаеше моите намерения, нямаше да си убедителен пред Ромул. А това беше от съществено значение, за да се хване той в капана. Сега, моля те, спри да викаш или иначе ще трябва да се задоволиш да свириш на пристанището в Ходейра, Йемен.
Сол отвори навреме очи, за да види как Кочуби пребледня.
— Успокой се, Виктор — каза гласът. — Ще ти дам едно хубаво топло палто и ще те изпратя с експресния влак обратно в Париж.
Докато мъжът говореше на Кочуби, Сол успя да разпознае копойската физиономия. Носеше зелен лоден с висока яка и черна кожена тиролска шапка. Борис Златогор Орлик — полковник от ГРУ и шеф на бюрото на КГБ в Париж. Орлик се гордееше с това, че никога не е убивал, откраднал тайна или предал дезинформация. Той беше теоретик, силен в методическото планиране и постиженията му си съперничеха с тези на Рихард Зорге, геният на съветското разузнаване срещу Япония през Втората световна война. Не друг, а Орлик беше доказал, че Юрий Попов — подполковник от ГРУ, е шпионирал за ЦРУ от 1952 до 1958 година, а Олег Пенковски — полковник от ГРУ, е бил шпионин на МИ–6 през 1962 година.