Все пак там щеше да има погребение. Не неговото. „Но и то ще е скоро“ — мислеше си той. Предчувстваше го. Беше твърде много преизпълнен с омраза, за да го разсее.
Колата беше паркирана точно там, където Орлик му беше казал — в сянката на един запечатан склад на второстепенен път извън Лион. Тригодишно Рено, чийто сивкав цвят се сливаше с тъмнината. Сол внимателно се приближи, като проверяваше пътя и дърветата около склада, преди да се промъкне от храстите към едната страна на пътя. Беше си взел пистолет от един от охраняващите вилата на Орлик — френски МАБ, 9-милиметров. С насочен пистолет, той надникна от прозореца към задната част. Не видя никой, така че спокойно влезе в колата и намери ключове на таблото, така както Орлик му бе обещал. После провери да не би да има сложена бомба, като използва кибрита, който откри в колата. Първо огледа двигателя, а после се наведа и под колата. Отвори багажника и извади дрехите и екипировката, които Орлик беше гарантирал, че ще осигури. Въпреки че Сол имаше и други източници на пари и документи, които беше укривал години наред в различни страни, последователността на Орлик го бе убедила да се придържа към уговорката им. Със сигурност смяташе да свърши и своята работа.
Все пак се тревожеше дали Орлик е пуснал Ерика, въпреки че разбираше логиката му. Орлик се поставяше под подозрение с това, че позволи Сол да избяга. Вероятно Ерика не би могла да избяга. Чрез нея Орлик трябваше да принуди Сол да му свърши работата. Но не можеше да отхвърли и възможността Орлик да има и друг мотив. Ами ако след като всичко свърши, Орлик смята да я използва, за да накара Сол да се върне? Ако искаше по този начин да ги убие и двамата, за да ги представи като собствена плячка, за да отхвърли от себе си отговорността за действията на Сол?
Цялата тази заплетена ситуация приличаше на плаващи пясъци, в които Сол потъва. В едно беше сигурен, обаче. Орлик няма да го предаде, докато Сол не свърши работата му. Междувременно Сол имаше една ясна и проста цел.
Крис беше мъртъв. Идваше време за възмездие.
Той запали Реното. То леко потегли. Сол усещаше, че колата е добре регулирана и с пълен резервоар.
Той тръгна по пътя, осветяван от фаровете му. Избра една уличка, после друга, като гледаше в огледалото за светлини на преследващи го коли. Нямаше никой и той зави към главния път. Спазвайки ограничението за скоростта, Сол се насочи на запад.
Целите на Орлик бяха пет. Наследниците на основателите на светите убежища на Абелар. Но той не беше определил, кой да е пръв.
Сол смяташе да изостави тази кола възможно най-бързо. Въпреки проверката, можеше да е пропуснал някой писукащ предавател, поставен от преследвачите му, за да го наблюдават от разстояние. Те не го интересуваха.
Нищо нямаше значение.
Освен отмъщението. То подхранваше радостта му, че способностите, които баща му бе развил у него, сега ще му служат като оръжие да го унищожи.
Хей, старче, идвам.
Така здраво стисна волана, че го заболяха кокалчетата на ръцете.
Стори му се, че Крис застава зад него с измъчено лице, мъртви очи, усмихвайки се, сякаш още са деца, готови за следващото приключение.
Най-хубавото. Това го успокояваше.
— Какво? Моля? Не чух какво казвате — Елиът бавно се раздвижи. Той седеше на бюрото в кабинета си, наведен, сякаш се е концентрирал върху важни документи, въпреки че нямаше такива, а лампите бяха загасени и завесите спуснати. Елиът се извърна към отворената врата, към якия мъж, чийто силует се открояваше от светлината на коридора.
Мъжът стоеше с разтворени крака, е отпуснати до тялото ръце. Беше висок, с ъгловато лице.
Елиът се намръщи. За момент не можа да познае мъжа. Или по-скоро се страхуваше, че е. Приличаше на Крис.
Да не би Крис да е оцелял и да е дошъл за него? Невъзможно. Ландиш гарантира, че Крис е…
Тъмна на фона на светлината, фигурата изглеждаше…
Мъртва? Невъзможно. Да не би пък да беше Сол, успял да се промъкне през охраната, сега изправен пред него?
Не още. Твърде скоро. Но обяснението го притесняваше, защото разбра, че фигурата му напомня не само за Крис и Сол, а и на другите, на всички девет двойки, осемнадесет сирака, всичките му некръвни синове. Казваше си, че ги обича. Не му ли се свиваше гърлото, когато мислеше за тях? Мъката му не беше ли доказателство, че не постъпва коравосърдечно? Болката от това, че ги е жертвал, правеше цялата мисия героична.
Петнадесет от тях бяха мъртви. Скоро и още един, ако Сол стане много нетърпелив. Но явно Сол не беше. Всичко бе предопределено. „Никога не съм разчитал на късмет“ — мислеше си той. „Или на съдбата. Превръщам вярата си в способности.“ Но докато разглеждаше фигурата на вратата, изпита моментна халюцинация, всичките му мъртви деца, един върху друг. Той потръпна. Беше избрал кодовите им названия от гръцката и римската митология, отдавайки им цялата си объркана любов. Сега се сети за нещо друго от тази митология — Фуриите. Отмъстителните. Сенките.