— Вие — каза Орлик на руски. — Надясно. Внимавайте, не стъпвайте назад. Има резервоар зад вас. Капакът му няма да издържи тежестта ви.
Не чу отговор. Усмихнат, продължи напред. Но не към главната врата, а към входа, близо до дясната страна.
Влезе и помириса телешкото с гъби за вечеря. Тесен коридор завиваше наляво покрай кухнята към светлините във всекидневната. Мускулест пазач стоеше пред една врата, заключена с катинар.
— Отвори — нареди Орлик. — Искам да я разпитам.
Пазачът изглеждаше враждебен.
— Това няма да им хареса.
Орлик повдигна вежди.
— Очакват ви — пазачът показа към коридора.
„Знам кой е доносничел срещу мен“ — помисли си Орлик. „На подходящо място е. Ще получи това, което заслужава.“
— Ще трябва да почакат. Казах ти да отвориш!
Пазачът се намръщи.
— Но…
— Глух ли си?
Избелил очи от яд, пазачът извади ключ и освободи катинара.
Орлик влезе.
В стаята нямаше никакви мебели, които Ерика би могла да използва като оръжие. Беше й позволено да носи джинси и фанелка, но обувките й бяха взети, за да не може да избяга, ако намери начин да се освободи. Коланът й, друго потенциално оръжие, също й бе отнет. Тя го погледна от мястото, където седеше, на пода, в ъгъла.
— Добре. Будна си — каза Орлик.
— Не мога да спя от тези светлини.
— Трябват ми сведения — Орлик се обърна, кимна на пазача и затвори вратата.
Прекоси стаята. Мрачен, той извади един съветски Макаров, 9-милиметров, изпод шлифера си. Тя не се уплаши.
Той се вгледа в нея. Беше замислен и решителен.
— Значи вече е време? — очите й бяха тъмни като въглени.
Той си представи сцената, която го очакваше във всекидневната и кимна:
— Да, време е — подаде й пистолета.
Зениците й се разшириха.
Той се наведе към нея и усети аромата на косата й. Прошепна й нещо. Когато свърши, се изправи.
— Единствената ми утеха е, че и да не искаш, ще ми помагаш.
Имаше нужда от приятелско докосване. Наведе се и я целуна. По бузата. Сякаш му беше сестра. Знаеше какво го очаква.
Обърна се и напусна стаята. Пазачът изглеждаше нетърпелив.
— Разбрах — каза Орлик. — Търсят ме.
Премина през коридора. Всекидневната стана по-ярка, когато я наближи. Беше гола, сива, неуютна. Камина, покрита със сажди. Протъркан диван. Скърцащ, паянтов стол.
От който го наблюдаваше сух, неприветлив мъж.
Орлик скри изненадата си. Бе очаквал прекия си началник или в най-лошия случай директора за Европа. Но мъжът, който седеше срещу него, с хлътнали бузи и лице на пор, бе обектът на преследването му, руският наследник на групата Абелар, съветският еквивалент на Елиът.
Казваше се Ковшук. Беше облечен в черно. Клатеше се на стола, гласът му стържеше, говореше на руски. Бе заобиколен от неприветливи пазачи.
— Ще бъда кратък. Имахте инструкции да убиете американеца. Не се подчинихте. Организирахте бягството му. Предполагам, че сте искали той да ме убие.
Орлик поклати глава:
— Не зная какво… — той говореше бързо и неразбрано. — Разбира се, голяма чест е да ви видя. Но не разбирам. Не мога да поема отговорност за такъв убиец. Щом те са така непохватни…
— Не. Нямам време за театър — Ковшук се обърна към охраната: — Доведете жената. Използвайте, каквито искате методи. Накарайте я да си признае всичко, което знае. Документирайте престъпленията им. После убийте и двамата.
— Чуйте.
— Грешка. Ще те убия веднага. Искам да знам къде е американеца. — Ковшук се обърна отново към охраната: — Казах, доведете я.
Орлик изпрати с поглед пазача.
— Вие сте в грешка. Аз искам американеца толкова, колкото…
— Не ме обиждайте.
Рефлексите на Орлик се ускориха. Той носеше още един пистолет. Нямаше друг шанс, измъкна го. Ако успееше да убие останалите пазачи преди…
Но Ковшук беше предвидил това и вече бе извадил собствения си пистолет и стреля.
Орлик пое куршума с гърдите си.
Ударът го разтърси. Той залитна назад с разширени очи и рухна. Въпреки кръвта, която избликваше от устата му, той успя да се усмихне.
Бе загубил.
Но печелеше. Защото от коридора дочу силни изстрели на пистолет и позна звука на Макаров. Бе убеден, че и помощникът, който го бе предал, и пазачът на Ковшук бяха мъртви. Тази жена бе толкова ловка, колкото и съблазнителна.
Вратата се блъсна и се отвори.
Сетивата му отслабваха. Въпреки това отново чу изстрел от Макаров. Беше я предупредил за охраната отвън и за това, къде е разположена.
Представи си как тя бяга в нощта.
Ухили се на Ковшук. Чу ръмженето на Ситроена. Пистолетът отново изтрещя. И той умря.