Шофирането беше затруднено не само от стръмния път. Това забави колата. Но дългата колона от тромаво движещи се автомобили беше спирана от изпускащия изгорели газове камион в началото. Безсилен, Сол усещаше, че пълзи с милиметри вместо с километри. Острите спускания и изкачвания правеха шофирането още по-лошо. Накланяйки се под ъгъл наляво, Сол внезапно навлезе в остър завой. Опита се да предпази Ийгъла от преобръщане, като завъртя волана силно надясно и се обърна към насрещното движение.
Над три хиляди метра, високите планини закриваха слънцето. Заснежените върхове блестяха. Гранитни хребети, осеяни с ели, се спускаха надолу. Набраздени от улеи, сякаш издълбани от гигантски ръце. Това бяха Канадските скалисти планини, въпреки че този дял бе известен като Крайбрежните планини. Но Сол мислеше за тях като за продължение на Скалистите, разположени по-далеч във вътрешността. Като цяло тези планински вериги бяха толкова огромни и назъбени, че засенчваха Колорадските, които познаваше добре и обичаше.
Равнината, останала по-надолу, имаше различни прелести. Гористи склонове се потапяха в пасища. След това се разстилаха сред Ванкувърската шир. Небостъргачите на Ванкувър контрастираха с подземните търговски центрове, мръсните предградия и живописните къщи. Внушителният висящ мост „Лайън Гейтс“ се простираше през „Бюрард Инлет“ и свързваше областите.
Рай под слънцето. Морският бриз прогонваше жегата. На запад в тесния пролив блещукаха кораби. По-долу огромните хълмове на остров Ванкувър предпазваха града от океанските бури, докато проливът Хуан де Фука пропускаше топлите течения откъм Тихия океан.
Съвършена комбинация на климат и природа. Сол се изпълни с омраза. Прекрасна местност за „почивен дом“. „Елиът, Господ да го убие, е избрал много добре бойното си поле“.
Гневът му се подсили от бавното придвижване. Гореше от желание да достигне до по-лекия път на върха. Само да стигне дотам.
И да се разплати с баща си.
Пътят като по милост започна да става по-равен. Между склоновете, осеяни с борове, изпускащият газове камион спря на банкета, покрит с натрошени скали. Това позволи на движението да се изтегли напред. Сол включи Ийгъла на втора и увеличи скоростта. Гледаше уреда за измерване на топлината, чиято стрелка бе стигнала близо до максимума. Сега, когато двигателят заработи по-леко, стрелката започна да слиза бавно надолу. Той усети вятъра през отворения си прозорец.
Знакът за ограничение на скоростта показваше 80 километра. Той падна под ограничението и забеляза друг знак на френски и на английски, който предупреждаваше за остри завои. Склоновете се свързваха във V-образна форма и той се загледа в един висок връх между тях, все едно се прицелваше през мерник на пушка. Сол се промъкваше по лъкатушещия път, като потискаше нетърпението си.
„Още малко. Не бързай. Елиът разчита на това — да си толкова неспокоен, че да правиш грешки.“
Той продължи надолу по един виещ се път към гориста долина. От лявата си страна видя ледниково езеро, синьо като диамант. Вдясно — място за къмпинг, препълнено с каравани и реклами за конна езда и разходки сред природата. Въздухът бе сух и топъл.
Тези планини бяха заобиколени от почти еднакви долини. Бързо погледна картата, докато караше. Инструкциите на Орлик бяха точни досега и го отведоха на тридесет километра североизточно от Ванкувър. Но вече трябваше да разчита на чути мимоходом слухове. В края на краищата, когато е бил по-млад, никога не би му хрумнало, че ще има нужда от почивен дом? Сигурно убежище, може би, но…
Ето там. Той го видя на картата си. През два хребета е Манастирската долина. „Запомни това — беше казал Елиът. — Ако някога си достатъчно отчаян и се нуждаеш от почивен дом, помисли за монашеско уединение. Иди до онази долина. Търси надпис: «Ермитажът».“
Сол се бореше с желанието си да увеличи скоростта. Той премина по един мост, покрай рибар, който си пийваше бира „Лабат“. Ако това беше Манастирската долина, Сол трябваше да предположи, че рибарят е караул. Но засега картината беше чиста. Слънцето светеше точно отгоре и отражението му накара Сол да сложи тъмните очила. Залезът щеше да настъпи по-рано при тези притискащи го върхове, отколкото той беше свикнал. Въпреки че не можеше да бърза, той не трябваше и да се бави. Всичко беше въпрос на време. Трябваше да стигне там преди здрач.