Дрехите му се измокриха само за малко. Тялото му стопли вълнените им влакна и вдигна пара. Нареди багажа си, сложи раницата на раменете си и тръгна непоколебим в планината.
На такова разстояние от „Ермитажа“ не се притесняваше от часовои. Теренът бе прекалено див. Няколко прохода минаваха през долината. Щяха да са нужни твърде много мъже, за да се държи под око всеки подстъп. Най-важното бе да избегне наблюдателите и вероятно снайперистите по пътя. Все пак близо до убежището, той очакваше охрана, особено от североизточната му страна, към долината. Въпреки нетърпението си, той се спускаше внимателно. Знаеше колко е лесно да нараниш глезена си при слизане.
По обяд слънцето се показа и подсили горещината от напрежението. Една скала се простираше надалеч и в двете посоки. Той трябваше да увие раницата си, да я спусне с въжето, да издърпа единия му край и да слезе с рапел. Следобед стигна до подножието.
Преценяваше.
Ако снайперисти наблюдаваха пътя, те ще се нуждаят от широка и чиста огнева линия. Това предполага, че не биха се скрили зад дърветата, откъдето биха зърнали само кола. По-скоро ще предпочетат високо място, скала над дърветата, за да виждат на километри наоколо.
Скрит зад един камък, той се взираше от гребена на хълма към по-ниските хребети, като бавно преместваше погледа си от ляво надясно. Отбелязваше подробностите.
Отне му час. Най-сетне видя двама, на половин километър един от друг. Държаха под око пътя. Лежаха във високата трева на възвишенията, носеха кафяво и зелено, за да се сливат с терена и бяха нагласили пушки с оптически мерници. Не би ги забелязал, ако всеки от тях не бе помръднал леко. Единият, за да вземе предавателя си, а другият, малко по-късно, за да пие вода от манерката си. На равно разстояние от тях се виждаше ограда с врата. Тя беше от другата страна на пътя. Без съмнение, това бе входа на убежището.
Протоколът беше важен. Снайперистите могат да убият човек в долината извън почивния дом, без да има наказание за тях. Не биха нарушили правилата.
А точно пред вратата? Може ли някой, който търси закрила, да бъде застрелян пред оградата? Тези домове не биха имали смисъл, ако не можеш да се добереш до тях. Логиката предполагаше неутрална зона около мястото, малка неопределена ивица, сигурно не повече от десет метра, която не е защитена, но не е и незащитена. Територия, която изисква благоразумие. Един убиец може да не поеме риск за живота си, като застреля човек вън от убежището, но ще се сблъска с разпит, ще се води следствие, за да го освободят от отговорност.
Тази неопределеност можеше да даде предимство на Сол. „Трябва да се покажа, за да стигна до оградата“ — мислеше си той. „Само на километър от нея ще бъда убит в момента, в който ме видят. Но непосредствено пред вратата? Няма ли да се поколебаят, да премислят правилата? На тяхно място аз бих стрелял. Но те не са като мен.“
Той пропълзя иззад камъка и се скри в храстите навъсен. Картата беше неговата защита. През гъсто обраслите дървета той не би могъл да вижда възвишенията, на които лежаха снайперистите. Без план на местността и компас, лесно би се озовал в прицела им. Но след като беше отбелязал разположението им, той изучаваше очертанията на терена и внимателно избираше маршрута си по средата, през каменистата местност към портата. Напредваше бавно. Сол трябваше да оглежда шубраците пред себе си, в случай, че и друг снайперист охраняваше входа.
Той спря. Не бе нужно да гледа вратата. Картата му показваше, че е на петдесет метра от пътя, отделена от него с гъсти храсталаци и дървета. Всичко, което трябваше да направи, бе да…
Нищо.
Все още. Слънцето бе твърде високо. Би се превърнал в прекалено ясна мишена. Най-доброто време да се придвижи, бе по здрач. Тогава ще е достатъчно светло, за да вижда наоколо, но достатъчно тъмно, за да не могат да се прицелят на голямо разстояние.
Свали раницата си, положи я на земята и разтри раменете си. Стомахът му бе свит. Досега контролираше нетърпението си. Целта му бе далечна. Предстоеше му да се справи с много неща. Но на петдесет метра от убежището? Елиът беше почти в ръцете му. Напрежението го разтърсваше.
Очакването бе агония. За да поддържа съзнанието си нащрек, той изучаваше околността.
Катерица притича по един клон.
Кълвач чукаше по близкото дърво.
Кълвачът спря.
Катерицата вдигна опашката си и застина.
Настръхна.
Извади пистолета си, сви се на земята и се обърна, за да се огледа. Бързо постави заглушителя. Само по себе си, внезапното замлъкване на кълвача би могло да не значи нищо. Но свързано с поведението на катерицата, то придобиваше смисъл. Нещо или някой друг бяха наблизо.