Те излязоха и затвориха вратата.
Сол го изучаваше. Мъжът бе в началото на четиридесетте, кръглото му лице — някак грубо, косата — модерно подстригана, така че да покрива върховете на ушите му. Имаше обемист гръден кош, който при ставането му премина в също така обемист стомах. Носеше червен блейзер и тъмносини панталони, и двете от изкуствена материя. След като заобиколи бюрото, Сол видя белите му обувки. От протегнатата му ръка се подаде електронния му часовник с много бутони. Но макар и да приличаше на представител на търговска камара, който работи под голямо напрежение, очите му издаваха остра бдителност.
„Разиграва роля“ — помисли си Сол. Не е търговски представител. Управител на почивен дом. В този ослепителен вид не изглежда застрашителен за гостите.
— Не очаквахме ново посещение — усмивката му се стопи, когато забеляза кръвта на дланта си след ръкостискането си със Сол.
— Имах малко проблеми — Сол вдигна рамене, — с влизането.
— Но никой не каза, че сте наранен — в гласа на директора се долавяше тревога. — И бузата ви. Ще трябва да ви прегледа доктор. Повярвайте ми, съжалявам. Не биваше да се случва.
— Не е по ваша вина.
— Но аз съм отговорен за това, което стана тук. Разбирате ли? Вие сте част от моите задължения. Седнете и се отпуснете. Желаете ли питие?
— Не алкохол.
— „Перие“?
Сол кимна.
Мъжът изглеждаше възхитен, сякаш единственото му желание бе да обслужва. Отвори шкаф за книги, сетне вратичка на малък хладилник. Отвъртя капачката на шишето, напълни висока чаша с лед и го заля догоре. Подаде питието заедно със салфетка.
Едва когато отпи, Сол разбра колко жаден е бил.
Мъжът изглеждаше доволен. Потри ръце и седна отново зад бюрото.
— Нещо за ядене?
— Не сега.
— Когато пожелаете. — Той се облегна на стола и вдигна вежди. — Разбрах, че сте пристигнал по тежък път, през планините.
„Започва“ — помисли Сол. „Ловък е, но това е разпит.“
— Харесват ми горите.
— Очевидно и на някой друг му харесват. Имаше стрелба.
— Ловци.
— Да, но за какво бяха тръгнали на лов?
Сол сви рамене, като младеж хванат в лъжа.
— Защо стреляха по вас?
— Предпочитам да не ви казвам.
— Мислите, че няма да ви приемем? Това не е вярно. Независимо какво сте направил, ние сме длъжни да ви закриляме.
— Бих желал да запазя тайните си.
— Разбираемо. Но погледнете нещата така. Ако знаем кой искаше да ви убие, ще ви защитаваме по-добре.
— А ако се разнесе, сигурно няма да бъда приет.
— Имате предвид от другите гости?
Сол кимна.
— Съгласен съм с вас. Но аз съм като свещеник. Никога не повтарям това, което съм чул.
— А ако някой друг слуша?
— Тук няма подслушвателни устройства.
Сол просто го гледаше втренчено.
— Признавам, че има връзка между офисите. В случай че имам главоболия. — Той бръкна в чекмедже и натисна бутон. — Изключих я.
— Може би сгреших — Сол се надигна от стола.
Мъжът се приведе напред.
— Не, не исках да ви притеснявам. Старая се само да помогна.
Сол разбра. Ако някой се откаже от закрилата на убежището, управителят ще трябва да обяснява на началниците си защо почивният дом е бил неприемлив за него.
Той седна отново и пресуши питието си.
— Все пак е нужно да се спазва протокол — каза мъжът.
— Естествено.
— Забравих да се представя. Дон.
„И теб си те бива“ — помисли си Сол. „Сега сигурно е мой ред.“
— Сол.
— Казахте ли паролата на охраната?
— Разбира се.
— Каква е тя?
— Абелар.
— Ясно ви е, че дори обикновен гангстер би могъл да я научи. Тази ключова дума не се е променяла от 1938 г. Информацията се разпространява. Знаете, че само оперативни работници имат право на протекция тук.
— Не бих и опитал, ако беше иначе — Сол бръкна под ризата си и отвори водозащитения пакет. Там имаше няколко документа. Той подаде на Дон паспорта си. — Официалното ми име. Предполагам, че ще проверите.
— Разбира се — Дон разгърна паспорта и се намръщи. — А псевдонима ви?
— Ромул.
Дон тръшна паспорта.
— Какво, по дяволите, си мислиш че…?
Сол цъкна с език.
— Поне си откровен. Преди малко се чудех, дали няма да се опиташ да ми предложиш полица за застраховка живот.
— Точно от това имаш нужда. Мислиш, че можеш да ни изхитриш и да…
— Да ви изхитря? Някой стреля по мен.
— Наемници.
— Но не мои. За малко не ме убиха. Мислиш, че ще се доверя дори и на експерт да стреля по мен от далечно разстояние и да го направи достатъчно убедително? Погледни ръцете ми. Питай хората си, които бяха отвън, колко близо минаваха куршумите. Аз съм квалифициран. Имам паспорт. Искам закрила.