— Кой го намери?
— Аз — камериерката беше стройна и привлекателна. Носеше униформа с престилка.
Дон погледна часовника си.
— В единадесет часа през нощта? Откога стаите се чистят…
— Нямаме разпореждания, ако това имате предвид.
— Няма значение. Няма правила против това. Но при разследването ще питат.
Изнервена, тя се опита да подреди мислите си.
— Последните няколко дни изглеждаше подтиснат. Не знам, нещо свързано с писмо от жена му — тя се намръщи. — Тази сутрин на вратата му имаше табелка „Не ме безпокойте“. „Иска да спи до късно“ — помислих си аз и се върнах след обяд, но табелката бе още там. След това имах много работа и бях забравила за него, допреди малко. Заради някакво предчувствие реших да проверя отново вратата му и когато видях, че табелката още стои, се обезпокоих. Почуках няколко пъти. Никой не отговори. Затова отворих с резервния ключ и влязох.
— Намерихте го и извикахте охраната.
Тя кимна.
— Можехте да повикате охраната преди да влезете.
— И да го притесня, ако грешах.
Дон се замисли за това.
— Справили сте се чудесно. Разкажете на разпитващите точно така, както и на мен Няма да имате никакви проблеми.
Той се обърна към другите.
— Има ли някакви слаби места, които трябва да изясним?
Никой не проговори.
— Добре тогава. Не, почакайте. Има още нещо. Откъде е взел отровата?
Лекарят като че ли се раздразни.
— Откъде я взема всеки от тях? Тези хора са ходещи аптеки. Оставете лекарствата, които ние им даваме. Повечето от тях си носят. Знаят хиляди начини да се самоубият. Ако не използват един, ще е друг.
— Направихте ли снимки?
— От всякакъв ъгъл.
— Превъзходно — Дон поклати глава. — Чудесно определение, а?
— Единадесет месеца, откакто дойдох. Слава богу, че назначението ми вече изтича.
— Късметлия — Дон облиза устните си. — Изчакайте до полунощ и го преместете. Коридорите обикновено са спокойни по това време. Вие двамата — той се обърна към охраната — уверете се, че асансьорът е празен преди това. — Той се загледа в тялото. — Вие знаете как да го направите. Аз ще се заема с формалностите. Тъй като ще работите до късно, не е необходимо да ми докладвате преди утре по обед. Но искам дотогава да ми дадете всички документи — подписани. Също — той внезапно почувства, че трябва да излезе от банята — ще получите премия, както сме се разбрали. Използвайте обичайните обяснения. Внезапно е решил да си тръгне от дома тази вечер. Никой не знае къде е отишъл — докато говореше, той бързо мина край лекаря. — Искам да направите аутопсията тази вечер.
— Тестовете отнемат повече време.
— До утре на обяд. Разследващите скоро ще дойдат. Трябва да докажем, че светостта на убежището не е престъпена. Трябва да сме сигурни, че не е било убийство.
Вече в офиса си, Дон се наведе към вратата. Челото му бе мокро от пот. Беше успял да запази контрол над себе си по целия път дотук. Дори успя да понесе един разговор с няколко гости във фоайето, като се държеше уверено, сякаш нищо лошо не се беше случило. Но сега, когато най-после беше сам, нервите му не издържаха.
Той си наля два пръста бърбън и ги изпи на една глътка. Навлажни една кърпа в мивката до барчето си и я притисна към лицето си.
Единайсет месеца? Това ли беше казал докторът? Само още един месец и мъжът щеше да се измъкне оттук? Дон му завиждаше. Неговият собствен договор беше започнал едва преди шест месеца. Още половин година, а той се чудеше дали ще издържи.
В началото, когато получи тази длъжност, бе очарован. Година в рая. Съжаляваше, че ще бъде само една. Всичко за което си мечтаеше — безплатно и като добавка заплатата му от 100 000 долара. Наистина, подозираше, че толкова много добрини наведнъж не се получават, освен ако работата е някаква гадория. Но той беше работил двадесет години в разузнаването, бе организирал някои от най-големите операции. Системност, в това беше добър. Едно свято убежище беше нещо сложно, изтънчено. Изискваше се деликатност. Добре. Няма проблеми. Той беше специалист по обществени отношения.
Но никой не му беше казал за настроението тук. Никой не го беше предупредил, че ще има толкова много смърт.
Разбира се, че не. Само шепа хора знаеха какво в действителност става тук — бившите директори и разследващия съвет — и на тях им бе забранено да говорят. Защото ако тръгнеше мълва, кой щеше да е достатъчно луд да дойде тук? Кой щеше да иска да посвети живота си на професията, без концепцията за светите, неприкосновени убежища. Всеки има нужда от рай.