Но това беше ад.
Той не беше работил като открит оперативен служител. Никога не беше принадлежал на скритата секция, тъмната страна или мокрия екип, според различните жаргони. Той беше от главните офицери, работил винаги в кабинет. Преди да дойде тук беше виждал само три трупа. На един приятел и двама роднини, починали от естествена смърт, които спокойно си лежаха в погребалното бюро. Беше се отвратил.
Преди. А сега? Той потрепера.
Трябваше да се досети. Светите убежища бяха устроени за амбициозни хора, които губеха. Всичко, което можеш да си пожелаеш. На определена цена. С гарантирана безопасност. Това бе обещанието. Рай от сто акра. Но никой не гарантираше щастие. Дон, който трябваше да стои само една година, вече мечтаеше да отпътува поне до закусвалничката с хамбургери, където бе спрял по пътя от Ванкувър за насам. Късно нощем той сънуваше, че се разхожда в огромен, претъпкан магазин. Сто акра. Понякога му се струваше, че познава всеки сантиметър. Другите — тези, които бяха тук с години и трябваше да останат завинаги, чувстваха клаустрофобията, дори по-зле. Отдаваха се на страстите си за компенсация. Наркотици, алкохол и секс. Чревоугоднически угощения. Но колко можеш да се надрусаш, изпиеш, изчукаш или изядеш преди да ти писне? Стоте акра се смаляваха всяка секунда. Всеки следващ ден като предишния. С малки вариации.
Кога успя да се изтощиш толкова, въпреки всичките вариации?
Той не беше от хората, които се оплакват. Въпреки това, беше забелязал, че само губещите, които презираха плътското, намираха удовлетворение тук. Като провери библиотеката, откри, че те предпочитат спиритистки теми. Свети Августин. Учението на Буда. Колелото на съдбата. Интригуваше го как оцелелите след толкова бурен и активен живот се обръщаха към медитация и монашеска дисциплина.
А останалите, които не можеха да се приспособят? Те се тровеха, пръскаха си мозъка или умираха от свръхдоза наркотик, инжектиран в китките им. Може би си подхвърляха идеи един на друг. По-късно много от тях си стояха в сауната, докато припаднат и умрат от обезводняване или пиеха вино в горещите вани, докато кожата им не отичаше съвсем и умираха от кислороден глад. Но често, когато загубеха съзнание, те потъваха и се давеха.
Сол не обърна внимание на бодигардовете, когато излезе от стаята си. Бяха двама — както предната вечер. Дон не се шегуваше.
— Ще те наблюдават.
Без съмнение, друга двойка щеше да дойде. На смени през цялото денонощие. За двеста хиляди можеш да си купиш дяволски много защита.
Той слезе по стълбите. Последваха го. Предположи, че не би било трудно да научи номера на стаята на Елиът. Но какъв беше смисълът? Не можеше да се приближи без охраната си. Би могъл да опита да ги заблуди, но това би му навлякло повече неприятности. Още нещо — не беше решил как да избяга. Колкото повече мислеше за това, толкова повече започваше да се чуди дали изобщо е възможно. За да отмъсти за брат си, трябва да убие баща си, а за да остане жив не би могъл да го убие. Противоречията притискаха мозъка му.
Трябваше да има начин. Реши, че не знае достатъчно и започна разследване. Проучи дома — разходи се през фоайето, етажите, ресторантите, медицинската клиника, а после и отвън — игрищата, градините. Охраната му го следваше плътно, близо до него. Но гостите усещаха, че има някакъв проблем и спазваха дистанция. Техните хитри погледи го накараха да се замисли как може да използва нервността им в свое предимство.
Той прегледа плувния басейн и игрището за голф. „Трябва досега да са казали на Елиът, че съм тук“ — помисли си. „Така че, какво би направил той? Логичният избор е да си остане в стаята. Той знае, че аз никога не бих рискувал да отида там. Но колко дълго би могъл да остане затворен? Той знае, че аз не смятам да си тръгна. Ще се откаже да се крие завинаги. Вместо той да реагира, той ще иска да ме принуди аз да реагирам.
Но как?
Каквото и да е, ще се случи скоро. След като е решил да се покаже, изобщо няма да се тормози да чака. Той ще приеме неизбежното и веднага ще наруши патовата ситуация.
Но къде? Старецът е прекалено крехък за боулинг или тенис. Въпреки това има нужда от почивка. Какво би…?“
Не можеше да е нещо друго. Сол кимна от задоволство и тръгна към строящата се оранжерия близо до пистата за дълги бягания в задната част на вилата.
Хареса му да си представя различни начини да я използва.
Но къде би отишъл старецът, докато завърши строежа?
— Не знаех, че обичаш риболова.
Елиът чу гласа зад себе си и се извърна. Реката беше широка и спокойна, обрасла с дървета и храсталаци по двата бряга. Но на това място се спускаше тревист склон към една полянка — тиха и чиста. Водата миришеше сладко, но от време на време вятърът донасяше горчивата миризма на загниваща растителност.