Мъжът на края на единия бряг беше загърбил слънцето. Светлината заслепи Елиът. Той вдигна ръка, за да прикрие очите си и кимна.
— Не помниш ли нашите екскурзии, когато ходехме за риба? Да, харесва ми. Но рядко имам време за това. Сега, когато почти се пенсионирах… — той се усмихна, отпусна кордата и подпря въдицата на брега.
— О, добре си спомням тези екскурзии за риба — гласът на Сол бе дрезгав от ярост. Синусите в гърлото му се бяха стегнали, почти го задушаваха. — Само ти и аз — той сякаш го дебнеше на брега. — И Крис.
Загледа се в Елиът. Сламена шапка, риза на червени карета, стегнати нови дънки и гумени ботуши. Отново продума.
— Без черен костюм и жилетка?
— Да ходя за риба така? — Елиът се усмихна. — Не нося официални дрехи през цялото време. Забравил си как се обличах, когато ти, аз и Крис ходехме на тези екскурзии.
— Постоянно се връщаме към Крис — Сол посивя от гняв, стисна здраво юмруци и се приближи.
Елиът не му обърна внимание и се наведе към кутията с такъмите.
Сол вдигна ръка, все едно се прицелваше.
— По-добре е да не вадиш от шибаните си шоколадови пръчки.
— Страхувам се, че нямам „Бейби Рут“. Съжалявам. Ще ми се да се бях сетил, като спомен за добрите стари времена. Не, само сменям стръвта.
Пъстърва, голяма тридесет сантиметра, скочи над водата. Тя грабна една буболечка от повърхността и се гмурна отново, като остави широк кръг след себе си.
— Виж какво изпуснах. Аз използвам изкуствена стръв, а то трябвало да е муха.
— Стръв — ноздрите на Сол се разшириха. — Поразпитах наоколо. Имаш двама бодигарда.
— Компаньони. Да, така, е. Кастор и Полидевк.
— Искаш да кажеш Макелрой и Конлин.
— Много добре — кимна Елиът. — Щях да се разочаровам, ако не си беше свършил домашното.
— Още сираци, които си излъгал — бесен, Сол се огледа наоколо. — Добре, къде по дяволите са те?
— Струва ми се, че играят тенис — Елиът вдигна втора въдица. — Те не ходят навсякъде с мен.
— Не се ли изнервяш така — да бъдеш тук сам?
— В неприкосновено убежище? Защо да се притеснявам. Аз съм защитен.
Сол се приближи.
— Грешиш.
— Не, ти грешиш — Елиът гневно захвърли въдицата. — Ти загуби. Признай си. Ако ме убиеш тук, ти също ще умреш. След всичките тези години, знам как мислиш. Не би бил доволен, освен ако не избягаш. Обаче не можеш.
— Може би.
— Това не ти върши работа. Ти искаш да си сигурен — гърдите на Елиът се повдигнаха. — Затова съм днес тук, сам. Можех да се скрия в стаята си, но съм прекалено стар, за да си губя времето. Това място е достатъчно гадно. Сигурно си усетил настроението. Гостите са вече мъртви. Те просто не знаят достатъчно, за да разберат, че са победени.
— Ти си изкопа гроба.
— Не — Елиът гордо повдигна брадичка. — Скоро пак ще си имам розите. Сега имам това — той трескаво посочи към въдицата. — Така — ето ме тук, най-добрата възможност, която ще имаш. Убий ме веднага и избягай през реката. Кой ще разбере? Дори може да успееш. Иначе, или се сдобри с мен, или, по дяволите, остави ме сам — той се загледа в реката. Дишаше тежко. Избухването му го бе изтощило. — Аз все пак предпочитам да се разбираме.
— Не е толкова лесно — на Сол нещо му загорча. — Дължиш ми нещо.
— Какво?
— Обяснение.
— Защо? Това ще промени ли нещо? След като знаеш за Кастор и Полидевк, сигурно си научил и за…
— Вие сте били пет — Сол говореше бързо, сякаш изстрелваше думите. — Наследниците на истинската група Абелар. Всеки си е имал сираци, синове, фанатично предани. Също като Крис и мен. Използвали сте ни да саботираме операции, за които сте мислили, че са грешни — той посочи нетърпеливо. — Давай, по-бързо!
— Ти си научил всичко това? — Елиът премигна изненадан.
— Ти ме научи.
Елиът заразглежда Сол, сякаш за пръв път го вижда и поседна на брега. Бръчките му се задълбочиха. Кожата му още повече посивя.
— Обяснение? — той се бореше с мислите си. За момент като че ли спря да се движи, дори да диша. После въздъхна. — Добре, струва ми се, че заслужаваш… — той премигна срещу Сол. — Когато бях млад — той поклати глава, сякаш не можеше да си спомни някога да е бил млад — и току-що навлизах в професията… Чудех се, защо се вземат толкова много глупави решения. Не просто глупави — опасни. Жестоки. Струваха толкова много човешки живота. И попитах втория си баща.
— Отън.
— И това ли знаеш?
Сол само го погледна.
— Той отговори, че в младостта си също се е чудел. Казали му, че решенията само изглеждали опасни. Дребни чиновници като него нямали ясна представа. Имало една стая с карти и стратегически планове. Политиците от високо ниво ходели там, за да получат пълна представа и понякога трябвало да вземат решения, които можело да изглеждат глупави при по-стеснен мироглед, но в действителност, ако се преценят всички фактори, си били умни. Каза, че е вярвал в това години наред, докато сам се издигнал толкова високо, че бил един от мъжете в тази стая. Тогава открил, че решенията са точно толкова тъпи, колкото изглеждали. Тези мъже не са имали пълна представа. Те са били така нищожни и объркани, както всички други. По стечение на обстоятелствата положението ми позволяваше да вляза в тази стая и аз разбрах какво иска да каже. Виждал съм как Държавният секретар отказва да говори със Секретаря по отбраната — имам предвид буквално — той се обръща с гръб към останалите и си сяда в стола така, с лице към стената. Виждал съм как големи мъже се карат кой къде може да седне — като деца — и това, докато са утвърждавали бюджет от милиарди долари, за да се намесват в работата на чуждите правителства, в името на националната ни сигурност. Но в действителност, защото големият бизнес бе заплашван от социалистическите клики в тези страни. Те поддържаха диктатури, или фашистки преврати, или… — Елиът се намръщи от отвращение. — Само от това, което направихме в Еквадор, Бразилия, Заир, Индонезия и Сомалия ми се повдига. Казах ти, бяха убити милиони хора, поради нашата намеса. А също и заблудите. Кадърни оперативни служители бяха уволнявани, когато изпращаха прецизни доклади, несъвместими с настоящото политическо мислене. Тогава някой в главните кабинети преправяше докладите, във вид, в който администрацията иска да ги чете. Не търсехме истината. Просто разпространявахме лъжи. Когато Отън ме попита дали искам да го наследя в групата Абелар, аз охотно приех шанса. Някой трябваше да действа отговорно, да се опита да балансира здравия разум.