Той присви замислено набръчканите си устни.
— Въпреки това се съмнявам. Пущинакът е неговият дом. Ако той излезе по пътя, по който е дошъл, дори сто човека няма да могат да обхванат планинските изходи.
Кастор се освежи.
— Все пак в този случай ще бъдем защитени. Пътят през планината отнема време. Той ще бъде далеч зад нас. Няма да може да навакса.
— Ето защо ще избере друг път.
Кастор посърна и като се намръщи отговори:
— Но кой път и как можем да го спрем?
— Постави се на негово място. Не е толкова трудно да предвидиш какво ще направи. По пътя на логиката, той има само една възможност.
— По твоята логика може, но…
Елиът му обясни. Кастор поклащаше глава впечатлен.
Слънцето почти залязваше. Сенките пробягаха по долината. В началото бяха пурпурни, после сиви, а скоро след това станаха черни, като се смесиха с мъглата.
Сол не забелязваше това. Той държеше стаята си затъмнена. Седеше с кръстосани крака, избистряйки съзнанието си и се подготвяше. Той знаеше, че вратата му бе наблюдавана от охрана, за да го предпазят от действия срещу Елиът, докато старецът бе все още в почивния дом. Предполагаше, че Елиът и придружителите му са също под наблюдение.
Това нямаше значение. Въпреки желанието си, не можеше да рискува да убие Елиът тук. От пристигането си първоначалните му намерения бяха да осъществи отмъщението и вече оцелял да се наслаждава на удовлетворението, че е изплатил дълга си в памет на Крис.
Неговият брат. Обзе го гняв. Концентрира се, за да прогони чувствата си. Сега целта му беше близка. Трябваше да се пречисти от извращенията, да достигне чистотата на самурай, да се докаже като професионалист. Такъв, какъвто Елиът го е учил да бъде.
Докато медитираше, достигна до дълбината на съвършената решителност и спокойствие. Като укрепи мислите, инстинктите и уменията си, той тихо си повтори една мантра. Още веднъж и още веднъж.
Отново и отново. Той почувства духа на брат му да се слива с неговия.
Крис.
Утрото бе мрачно. Облаците бяха надвиснали ниско, въздухът бе влажен и мразовит. Миришеше на дъжд. Тъмносиня голяма кола Чеви — без хромова боя, без светли стени. Без нищо, което да привлича вниманието, чакаше на чакълестия път пред вилата.
Двама прислужници напълниха багажника с куфари и сакове. След това го затвориха и изчакаха на разстояние.
Точно в осем вратата към вилата се отвори. Елиът, Кастор и Полидевк, обградени от охраната, излязоха на верандата. Дон вървеше плътно зад тях.
Елиът бе облечен в униформата си — черен костюм, жилетка и мека шапка. Той поспря, когато видя колата. След това се обърна надясно и погледна накриво Сол, който стоеше накрая на верандата, заобиколен от бодигардове.
Започна да пада подтискаща мъгла. Ноздрите на Елиът се разшириха с презрение. Напрегнатият момент продължи дълго.
Като се обърна рязко, старецът се хвана за перилата и заслиза по стълбите. Кастор отвори задната врата и я затвори веднага след като баща му седна. След това влезе отпред с Полидевк и завъртя ключа. Двигателят заработи веднага.
Колата тръгна напред, гумите й скърцаха на чакъла. Сол гледаше след колата, докато единственото, което виждаше, бе прозореца й. Съсредоточи се върху тила на Елиът и на силуета на шапката.
Но старецът нито веднъж не се обърна.
Колата ускори, а шумът й отслабваше. Скоро тъмносиният цвят се сля с зеленината на гората.
Като го видя да изчезва, Сол настръхна, сърцето му заби силно.
Дон приближи високомерно.
— Доста време трябва да почакаш, а? Двайсет и четири часа. Но ти се изкушаваш да изтичаш до мотопистата и да откраднеш една кола, за да ги догониш.
Сол погледна към пътя между дърветата.
— Или хеликоптера, който е отзад — продължи Дон. — Басирам се, че едвам се въздържаш да не опиташ, а? Със сигурност е изкушаващо, нали?
Очите на Сол бяха мрачни, когато се обърна.
— Върви и опитай — каза Дон. — Ето защо те изкарах от стаята ти тази сутрин. За да гледаш старият мъж как си отива и може би хладнокръвието ти щеше да се изпари. Направи го. Раздвижи се. Измъкни се и се опитай да го настигнеш. Откакто дойде тук си ми като трън в очите. Умирам да те видя разкъсан на парчета, поради неподчинение на нарежданията на Управителния съвет.
До този момент Сол не беше отговорил. Вместо това мина покрай него и смирено се отправи към вратата на вилата.
— Не? — извика Дон зад него — Не смяташ ли да създаваш неприятности днес? Охо… Е, добре, това е промяна.
Охраната обгради Сол, когато той отвори вратата.