— В такъв случай приятелю, върни се в стаята си и стой там — гласът на Дон прозвуча грубо. — Двайсет и четири часа. Това е споразумението. Утре сутринта можеш да го преследваш колкото си искаш.
Той се изпъчи.
— Вземи мерки, за да можеш да го намериш.
Сол го погледна с безразличие и влезе вътре.
Той бе обмислил всичко добре миналата вечер, като анализира най-различни планове.
Когато всичко беше преценено, в действителност остана само една възможност.
Дон опули очи. Трябваше да стане така, както виждаше нещата. Не можеше да се е случило. С мигновена бързина Гризман направи нещо с лакътя си, когато той влезе вътре. Изведнъж пазачите зад него се преметнаха назад, олюлявайки се и паднаха един върху друг. В този момент вратата на вилата се затръшна. Резето изщрака.
— Какво…? Господи!
Като се отделиха един от друг и се изправиха на крака псувайки, пазачите се втурнаха към вратата. Дръпнаха я рязко и започнаха да удрят по нея.
За разлика от тях, Дон бе замръзнал, невярващ и обезоръжен. Това не беше възможно. Чувстваше се толкова самоуверен, когато се подиграваше на Гризман. Можеше да заложи премията си, че злосторникът най-сетне е поставен на място.
Не, мамка му, не можеше да бъде! Гризман действително направи това — избяга.
— Мотопистата! — извика той. — Хеликоптерът! Спрете да удряте по тази проклета врата, задници такива! Препречете пътя му!
Дон вече се спускаше по стълбата. Обърна се наляво и се втурна към едната част на вилата.
Не беше сложно. Изведнъж Сол се бе спрял на единствената логична тактика. Като гледаше напред, той си представяше различни варианти и гадаеше кога ще има най-добра възможност да осъществи плана си. В първия подходящ момент той започна да действа. На открито, на верандата, в присъствието на Дон и на многобройна охрана, Елиът почти извън дома, кой би предположил, че той ще създаде неприятност толкова скоро? Разбира се, не Дон и охраната. Тяхната увереност бе неговото предимство.
В момента, в който пазачите се съвзеха и се втурнаха към залостената врата, Сол вече тичаше през фоайето. Нямаше гости в полезрението, но неколцина служители от персонала замръзнаха с отворени от изненада уста. От лявата страна Сол забеляза с крайчеца на окото си как администраторът се втурва към телефона. Зад себе си той чуваше приглушеното чукане на охраната, която се опитваше да проникне през вратата. Изтича към трапезарията край стълбището, като усети раздвижване от дясната си страна. Един от охраната, чувайки виковете, бе излязъл от ресторанта. Виждайки Сол, той разбра ситуацията и извади пистолет.
Рев от изстрели се разнесе от стените на фоайето. Куршуми прелитаха към колоната на стълбището, разпръсквайки отломки. Но Сол вече бе достигнал до коридора, където бе защитен. Като се впусна стремглаво, той се завъртя към вратата в края на нишата, зад стълбището. Дръпна бравата точно когато един пазач от другата страна посегна към дръжката. Мъжът трябва да е чул изстрелите и е побързал да провери какво става. Но той не беше готов за удара, който Сол му нанесе с основата на дланта си, като го блъсна направо в гръдния кош. Когато мъжът изстена и се строполи, Сол измъкна едно Узи от ръката му и се завъртя, за да обстрелва коридора зад него. Пазачът, който беше там, притича фронтално, за да се прикрие.
Сол не изчака. Нямаше време. Той прескочи поваления мъж. След това слезе надолу по къс участък от стълби. Издърпа един висок до тавана метален шкаф, пълен с хавлии, сапуни и тоалетни хартии, поставени на полици. Той се сгромолясаха зад него, всичко се разхвърча и барикадира тесния коридор.
Объркана прислужница се появи на отворената врата отляво. Тя бързо разбра какво става и се върна изплашена назад. Сол отново се завъртя с Узито и започна да стреля предупредително по един от преследващата го охрана. Спусна се назад.
Когато пристигна в почивния дом, той автоматично се подчини на едно от правилата на Елиът и разузна ловната територия, запозна се с разположението. Сега, като излезе навън, се озова пред бетонно стълбище. Той прескачаше по три стъпала наведнъж и устремно се втурна напред.
Сиви и мрачни облаци бяха надвиснали ниско. Голи местности се ширнаха пред него. Обвитата в мъгла мотописта бе от дясната му страна, а хеликоптерът отляво.
Когато ситен дъжд овлажни бузите му, хладен за разлика от горещата му пот, той знаеше точно къде да отиде и какво да направи.
Останал без въздух, олюлявайки се безумно по пътя към вилата, Дон крещеше на хората от охраната пред себе си.
— Проклета работа! — изпухтя той. — Разпръснете се! Догонете го!