— Съгласен съм, сър. Управителният съвет ще иска подробен отчет. Сега изготвям един. Точката, на която искам да наблегна, е следната: Гризман избяга със сигурност. Приемам вината. Това не трябваше да се случва. Няма извинения. Но ние обещахме на стареца време и той все още практически го има. Няма причинена действителна вреда.
Разговорът приключи с това, че началникът на Дон предпазливо му обясни да изчака решението на Управителния съвет. Междувременно Дон го увери, че положението най-накрая е отново нормално.
Като се надяваше, че няма да има лоши последици, Дон затвори телефона. Той си глътна чашка бърбън и отиде в стаята си, където се кисна половин час в почти вряла вана. Емоциите му го тласкаха в различни посоки. От една страна все още се чувстваше ядосан. Гризман беше такава досада и причини толкова много неприятности, че Дон очакваше с нетърпение да се подиграе с него. И сега, този Гризман избяга и кучият му син предизвика дори по-големи неприятности. „По дяволите, надявах се, че ще успеем да го хванем преди да стигне до реката. Трябваше да застрелям копелето собственоръчно.“
От друга страна, Гризман най-сетне си бе отишъл. Кризата свърши. Почивният дом, както Дон каза на шефа си, се връщаше към нормалния си живот, ако изобщо нещо за това ужасно място може да се опише като нормално.
Като цяло Дон се чувстваше облекчен.
Той облече добре изгладени зелени панталони, чисто ново бежово карирано спортно сако. Като изпи още една чашка бърбън — това му бе лимитът за деня — той протегна ръцете си, най-сетне отпочинал. Слезе долу в кабинета си, качи белите си обувки на бюрото и включи пишещата си машина, за да започне рапорта си. Той се намръщи, когато рев от двигател премина толкова близо, че разтресе прозореца зад него.
„Сега пък какво?“ — помисли си той с отвращение.
Сърцето му натежа. Предчувствие за беда сви стомаха му и той се изплаши, че ще изхвърли бърбъна.
Сграбчи телефона и натисна трите копчета за свръзка.
Но това не беше необходимо. Юмрук удари по вратата. Преди Дон да има възможността да каже „влез“, командирът на охраната отвори вратата.
— Този проклет Гризман!
— Кажи!
— Цялата тази лайнарска история с преплуването на реката, бягството в гората!
— Разкажи ми!
— Той ни е баламосвал! Не е искал да отиде в гората! Преструвка! Искал е да ни дезорганизира! Веднага щом намалихме наблюдението на хеликоптера, той се върна! Това горе е той! Издигна проклетата птица!
„Мамка му!“ — помисли си Дон. И като се размисли за Управителния съвет, започна да се чуди дали ще се измъкне жив при това положение.
Сол трепереше в прогизналите си вълнени дрехи и му се искаше да извика възторжено. Двамата мъже, които охраняваха хеликоптера, бяха толкова отпуснати след бягството му, че не го видяха, когато пропълзя до оранжерията, после през пистата за джогинг до фонтана и най-накрая до градината, близо до самите тях.
Той отново се увери, че ги е обезвредил, без да ги убива. Това беше важно. Ако убиеше в рамките на почивния дом, Сол щеше да бъде преследван с пълна сила от професионалисти. Вероятно никога нямаше да хване Елиът и със сигурност никога нямаше да доживее да се наслаждава на възмездието.
А в този случай нарушенията, които извършваше, бяха само грубо посегателство над персонала и кражба на хеликоптер. Като се сравнят с нарушаването на неприкосновеността, това, което бе направил, бе почти аналогично на това да се сбиеш или да откраднеш кола. Тези, които ще вземат решение дали да го преследват или не, ще разберат мотивите му. Те ще разберат, че не е нападал системата, а само Елиът. Това не е било политическо, а лично. И като разберат развитието на двубоя, вероятно ще бъдат толерантни.
Сол се надяваше на това.
Но все пак принципите му имаха значение, и най-вече факта, който носеше удовлетворение на Сол — усещането, че Крис би одобрил. Наистина му се струваше, че Крис седи до него усмихнат и го подтиква. Сол се усмихна в отговор. Не бе пилотирал хеликоптер от седем години, но Елиът го бе обучил добре и му бяха необходими само няколко минути, за да се почувства уверен при управлението. Той излетя от пистата, премина над почивния дом и се издигна над дърветата, минавайки през границата. На седалката до него имаше яке, което бе взел от един от охраната, две узита плюс няколко пълнителя. Сърцето му щеше да хвръкне едновременно с хеликоптера. Елиът имаше само една възможност. Сигурно се е престорил, че заминава, но в действителност е останал в района, като се надява, че Сол ще го пропусне. Но като се има предвид началния старт, който беше гарантиран на Елиът, по-умно би било да кара колкото се може по-бързо, да стигне до Ванкувър и да хване полета до най-отдалечения край на света, където Сол призна на себе си, че няма шанс да го намери. Естествено Елиът е повикал наемници, които да убият Сол, когато напусне почивния дом. Единственият начин, по който той може да направи това, е с кола или с хеликоптер.