Това, че успя да се измъкне веднага, беше преимущество за Сол. Областта беше пуста. Няколко пътя минаваха през района. Сол си припомни маршрута, по който бе стигнал до почивния дом. Нямаше нищо сложно. Той знаеше, че няма да сбърка, ако избере който и да е път, разположен югозападно от Ванкувър. Елиът имаше преднина от два часа. Но това беше криволичещ път, чийто маршрут бе съобразен със сложната топография на планините, докато Сол можеше да го настигне, като лети по права линия. И нещо повече — хеликоптерът бе по-бърз от колата. Много, много по-бърз.
„Четиридесет минути“ — предположи Сол. Всичко ще свърши след това.
Той си представи, че Крис би одобрил това.
Дъждът ставаше все по-плътен и падаше все по-тежко. Когато Сол се вдигна във въздуха, времето не беше проблем. Сега, обаче, дъждът беше достатъчно силен, за да затруднява видимостта и да пречи на стабилността на хеликоптера. Изучавайки криволичещия път под себе си, Сол се тревожеше да не се блъсне в невидима бариера или в дърво, скала или стълб, скрити в ниско падналите облаци. Трябваше да следи за резки промени в терена.
Единственото предимство бе, че лошото време е обезсърчило туристите. Движението под него беше слабо, главно камиони и мотоциклети. Малкото коли, които минаваха, бяха лесни за разпознаване и нямаше как да пропусне някоя. Форд. Фолксваген „Сироко“. Понтиак „Файърбърд“.
Но не и голям автомобил Чеви.
В началото на преследването той не беше разтревожен. Все пак Елиът би трябвало вече да е преминал през няколко долини. Макар и да не беше изключено, Сол все още се надяваше да види колата.
Но минутите се трупаха. Тридесет. Тридесет и пет. Четиридесет. Дъждът ставаше по-силен и хеликоптерът се управляваше все по-трудно. Сол се страхуваше, че може да се обърка. Дали Елиът бе предвидил ходовете на Сол и се бе насочил навътре в страната, вместо към крайбрежието? Дали Елиът не е отишъл да се скрие някъде, като се е надявал, че Сол ще загуби следите му, докато го следи към Ванкувър? Проверка и препроверка. Възможните варианти бяха като зашеметяващ лабиринт, чийто изход никога не може да бъде открит.
Преодоля разсейването си. Не можеше да се колебае за курса, който беше избрал. Не трябваше да бъде нетърпелив. Трябваше да се придържа към плана и да продължи. Нямаше друга възможност.
След пет минути очакванията му бяха оправдани. Не много далеч под себе си той видя намалените размери на тъмносиньото Чеви. Колата криволичеше покрай горичката и да се насочи на югозапад.
Гръдният му кош се изду.
Но за момент вълнението му пресекна. Моделът и цветът бяха същите. Но все още можеше да е просто съвпадение.
Насочи хеликоптера надолу, за да огледа по-отблизо. „Така е по-добре“ — помисли си той. Бучейки все по-близо, той забеляза очертанията на трима пътника. Двама отпред и един отзад. Озадачи го това, че не се обърнаха да проверят суматохата след себе си. Приличаха на мъже, въпреки че този отпред носеше шапка. „Още по-добре“. После Сол се приближи достатъчно, за да види номера на колата през бинокъла си. Същият като на колата в почивния дом.
Побеснял, той връхлетя още по-близо и бързо. Вдясно напред се виждаше разчистен от дървета полукръг. Прогизнал от дъжда паркинг с подредени по него масички за пикник. Мястото беше пусто.
В ситуация на живот и смърт, просто я предизвикай, готов да умреш, ако се наложи. Няма нищо сложно в това. Само се стегни и действай. На това го бе научил преди години Ишигуро, инструкторът по джудо на Сол, в тяхното доджо. Сол се стегна и моментално взе решение, макар че не възнамеряваше да умре.
Той увеличи скоростта и забръмча по-близо до колата. Зави вляво и насочи хеликоптера към нея.
Мигновено се случиха много неща. За момент Сол видя разтревоженото лице на Кастор зад волана. Ако Кастор беше продължил по пътя, ако подпорите за приземяване на хеликоптера бяха докоснали колата, хеликоптерът щеше да загуби равновесие, да се завърти и да избухне в пламъци. Елиът щеше да е унищожен, но Сол нямаше намерение да умира с него.
Кастор реагира така, както Сол очакваше. Той бързо завъртя волана и зави в свободната посока към паркинга, масите за пикник и дърветата.
Сол направи същото, като се движеше паралелно с колата. Принуждаваше Кастор да не спира, вместо да го подтикне да се блъсне в дърветата. В последния момент, точно преди хеликоптерът да се е разпаднал от удара в дърветата, Сол издърпа ръчките и се спусна, като подкастри върховете на дърветата. Залепен за плексигласовия прозорец, той нищо не чуваше заради боботенето на перките. Знаеше обаче, че трябва да си представи трясъка на катастрофа под себе си.